© Красена Ангелова

– какво иска да постигне държавата България чрез българското кино? Каква е държавната полити­ка спрямо националното кино? Защо например не се прави един голям исторически филм, а се про­извеждат 30 дебюта, ето това искам някой да ми обясни.

Д.С.: На другия полюс е Сърбия, която винаги е има­ла кино, качествено и същевременно популярно.

Л.А.: Не ме разбирайте погрешно – харесвам тол­кова много български заглавия, автори, но ми липс­ва идеята за приемственост, методичност, над­граждане. Огромна трагедия за нас бе скъсването през 90-те години на филмопроизводството, ну­левите години.

Един от основните ни проблеми традицион­но е слабата кинодраматургия. Но освен нея, не трябва ли да се променят и режи­сьорските подходи?

Д.С.: Нека отговоря от позицията на сценарист, защото вече 20 години съм писал какво ли не – сце­нарии за концерти, тв програми и поредици, доку­ментално кино. Почнал съм от нулата, сам като куче. Малкото хора, които са ме консултирали, всъщност са ми казвали неща, от които аз бягам. Голямото зло: щампи, готови модели, до болка по­знати сюжетни линии. Имаме сбъркано разбира­не за тази ужасно тъж­на и самотна професия. Имах късмет да срещна като студент по исто­рия Лъчо и двамата да започнем да водим без­крайни разговори и да гледаме заедно кино, да анализираме, дискути­раме, да разбираме за­наята… Натрупванията са изключително важен аспект в правенето на кино. Факторът време, усещането за обста­новка. Чак сега, след толкова много работа, имам самочувствието да правя завършени сце­нарии с лекота, без да се спъвам и падам. Трябва да се стигне до едно ниво на изразност, но чрез нат­рупване. Иначе не става.

Л.А.: Това е най-голямата драма. Ако в киното като занаят много липсва приемственост, то в драма­тургията ни приемствеността е нула, даже е с обратен, минус знак. Имаме към 50 български филма с абсолютно блестящи сценарии. Например драма­тургията на „Време разделно“.

Д.С.: Като човек, който е чел тези сценарии, ще кажа, че драматурзите ни са едни забравени и уни­щожени от социума хора. Георги Мишев – най-про­фесионалният сценарист на всички времена, Валери Петров, Джеки Вагенщайн, Станислав Стратиев, братя Мормареви… огромен, дълъг и ва­жен е този списък.

Л.А.: Сръчни, талантливи, напълно наясно с профе­сията. И тук стигаме до една много болна за нас с Дими тема: пълното унищожение на авторите­тите. Тези драматурзи, които дойдоха от соца, пристигнаха предварително компрометирани. За съжаление преходът не можа да създаде свои. По­лучи се тежък вакуум. Никой не направи опит за Академия по сценаристика и да почерпи от техния опит. Ето затова буксуваме.