безспорно много ме провокира.

Продуцентите братя Чучкови ви свързват с много важни за филма лица: оператора Торстен Липсток (обожавам тези кадри от висока гледна точка), Кики Сугино – из­ключително мощна като излъчване, дели­катна и събрана актриса, но и копроду­цент от японска страна …

© Красена Ангелова

Д.С.: Торстен е великолепен, веднага хареса про­екта, абсолютен професионалист. Кики Сугино – също, тя е школа, явление. Трябва да отбележим и Руши Видинлиев, който е с неизползван от ки­ното ни актьорски потенциал.

Л.А.: В кастинга доста бързо се стигна до Кики, да не забравяме и че тя е голяма звезда на съвре­менното кино.

Д.С.: Много хубав спомен имам от първата ни среща в офиса. Кики седи, говорим по филма, обсъждаме нейни идеи, ангажиментите ù по То­кийския фестивал, същевременно тя завършва режисьорски филм, и изведнъж казва: „Само имам един въпрос към вас гн Стоянович – единственото, което не разбрах, е какво означава цигани? Как из­глеждат, с какво се занимават, къде живеят, какви са, защо е омразата и защо се страхуват от тях?“. Изпад­нахме в тотален ступор.

Образът на Кики и Юки се сливат напъл­но! Получила се е обаче особена химична връзка между нея и натуршчиците от циганското гето, особено със синеоката циганка – майка на по­чиналото момче, която е неверо­ятна като присъствие на екрана. Да отличим и боксовата легенда Серафим Тодоров сред изпълните­лите.

Л.А.: Артистичен, готин, органичен, седи прекрасно на екран. Тук е голямата ми победа като режисьор, защото има­ше трудности с репликите, които ние променихме по неговия начин на изказ. Имахме поне 90 репетиции с него в про­дължение на три месеца, всеки ден. Край­ният резултат – той не играе, той е. Имахме и много работа с масовката.

Образът на чужденеца в българ­ското кино става все по-интересен напо­следък. Филмите ни започват да странят от твърде локалните проблеми, като абсолю­тен пример за това е „Àга“ на Милко Лаза­ров, който се ситуира в друга култура и из­цяло бяга от българската действителност и манталитет. Това ли е успешната страте­гия за достигане на по-универсални кино­послания? Това ли е начинът да променим негативните корени на менталността ни?

Л.А.: Сложно е да говорим за българско кино. За добро или лошо нашата култура винаги е била провинциална в европейския смисъл. Ние сме пе­риферия. Идеята, че има българска кинемато­графия, е тотално невярна. Всеки, който има и най-бегъл поглед върху българското кино и не е заслепен от патриотизъм, вижда, че имаме пре­красни отделни филми и режисьори, но не и кине­матография. В което няма нищо страшно.

Според теб липсва национален стил и об­лик на цялото ни кинотечение, така ли?

Д.С.: Безспорно! Нямаме школа.

Л.А.: Няма дори трима режисьори, които да рабо­тят в една обща посока и приблизителен стил. С проф. Владимир Икономов, в чийто клас съм за­вършил режисура, много сме си говорили на тази тема. При това с любов и огромен респект към неговото поколение. Имаме автори еталони, но не и цялостност. Вижте – блесва Рангел Вълчан­вов, блесва Методи Андонов… и това е. Като из­ключим прецедента „На малкия остров“ филмите ни са ужасно закъснели, с поне 15 години. Не по вина на режисьорите. Вероятно наистина има­ме тази потребност за наваксване, за връщане към голямото европейско кино. Фестивалните успехи на българското кино показват, че нещо се движи и не е съвсем безнадеждно.

Д.С.: За нас е огромна радост това, което по­стигна Милко Лазаров с „Àга“. Неговите награди вдигат общото ниво на кинематографията.

Л.А.: Ставаш видим! Да вземем румънците – това, което те направиха с Румънската нова вълна, бе абсолютно целенасочена държавна политика.

Те имат обаче друг проблем – родните им масови зрители не ги гледат.

Л.А.: На тях това им беше целта: да печелят фестивали, за предпочитане във Франция и си изработиха методология и механизъм. Успяха с цената на отлива на публика. Точно това на нас ни липсва – държавна позиция и целенасочена програма, какво кино България трябва да произ­вежда. Тогава държавните субсидии през НФЦ ще имат повече смисъл и яснота. НФЦ не е място за даване просто на едни пари. Ако продължава да има тази логика, нищо смислено няма да се слу­чи. Тези средства са отделени с определена цел