© Красена Ангелова

Л.А.: Вероятно е така. Най-хубавият коментар, който чух, бе в Берлин на закрита прожекция, от колега монтажист, завършил преди това тео­логия. Той каза следното: „Това е найправилният православен филм, който съм гледал от 30 години! По­клон!“. Беше прочел през екрана всичко, което ние като автори сме си мислили.

Интересно, че прави това разделение, а не казва християнски. Семейството е все пак в центъра на повествованието и конфликта, а през цялото време имах чувството, че Юки и Георги (Руши Видинлиев) не са се­мейство. Дебела стъклена преграда седи между тях, не могат да я прескочат и липс­ва именно абсолютната близост.

Л.А.: Точно така е!

Д.С.: В крайна сметка такъв е и животът около нас – пълно е с такива двойки. Търсиш партньор, за да запълниш фиктивно безсмислието на живо­та си. Откакто прилагаме ницшеанския посту­лат че „Няма Бог“, оттогава семейството върви надолу.

Л.А.: Губи се онази фина връзка на святост между съпрузите.

Несъстояването на семейството и разпада на идеята за пълно духовно единение, бли­зост, разбиране и емпатия, подкрепа… това определено е ключов проблем в съвремен­ния свят. Като опозиция на Юки и Георги и техния кръг в циганското семейство виж­даме точно обратното.

Л.А.: Естествено, защото са първични, защо­то не са натоварени със социума и тежестта на западната култура и цивилизация. И за нас бе много интересно да ги наблюдаваме. Участва­хме в ScriptEast програмата, в която има доста широк спектър от западноевропейски лекто­ри и консултанти по сценарно развитие. Те, за разлика от българите, не реагираха по никакъв начин на липсата на топлина при Юки и Георги. Което недвусмислено говори, че за техния свят това е почти норма. Ние – защото сме право­славни, защото сме българи или балканци, имаме друга представа за семейството, за близостта. Някои го определяха с предварителните кате­горизации: „О, щом този мъж се е оженил за японка, значи съвсем в реда на нещата е да има преграда по между им“.

Стереотипите работят много сериозно и във вашия филм. Както казват роднини­те на Георги „Ех, поне не е негърка“. Или коментарите в селото: „Японка, китайка…. все тая, нали е хубава“.

Д.С.: Криминалната линия в сюжета и образа на полицая (изигран от Димитър Маринов), който се намесва и преобръща живота на Юки и Георги, прокарва именно тази етноментална линия: как се отнасяме към различието и как запазваме мо­рала. Ако не можеш да поправиш злото, то поне да не правиш още поразии.

Филмът всъщност е по разказа „Снимка с Юки“ на Мирослав Пенков, поместен в сборника „На изток от Запада“. Как рабо­тихте с писателя?

Д.С.: Това си е откритие на Лъчо, който видя в разказа филм.

Л.А.: Като талантлив и скромен човек Миро не беше ревнив към нашите идеи, даде ни пълна сво­бода. Чете много от вариантите на сценария, предлагаше решения, получи се чудесен диалог по между ни.

Д.С.: За мен бе най-интересно да разбера какво се случва с Юки и Георги след като свършва разказа. Това е всъщност нашият филм. Мирослав Пенков