© Красена Ангелова
Л.А.: Вероятно е така. Най-хубавият коментар, който чух, бе в Берлин на закрита прожекция, от колега монтажист, завършил преди това теология. Той каза следното: „Това е най–правилният православен филм, който съм гледал от 30 години! Поклон!“. Беше прочел през екрана всичко, което ние като автори сме си мислили.
Интересно, че прави това разделение, а не казва християнски. Семейството е все пак в центъра на повествованието и конфликта, а през цялото време имах чувството, че Юки и Георги (Руши Видинлиев) не са семейство. Дебела стъклена преграда седи между тях, не могат да я прескочат и липсва именно абсолютната близост.
Л.А.: Точно така е!
Д.С.: В крайна сметка такъв е и животът около нас – пълно е с такива двойки. Търсиш партньор, за да запълниш фиктивно безсмислието на живота си. Откакто прилагаме ницшеанския постулат че „Няма Бог“, оттогава семейството върви надолу.
Л.А.: Губи се онази фина връзка на святост между съпрузите.
Несъстояването на семейството и разпада на идеята за пълно духовно единение, близост, разбиране и емпатия, подкрепа… това определено е ключов проблем в съвременния свят. Като опозиция на Юки и Георги и техния кръг в циганското семейство виждаме точно обратното.
Л.А.: Естествено, защото са първични, защото не са натоварени със социума и тежестта на западната култура и цивилизация. И за нас бе много интересно да ги наблюдаваме. Участвахме в ScriptEast програмата, в която има доста широк спектър от западноевропейски лектори и консултанти по сценарно развитие. Те, за разлика от българите, не реагираха по никакъв начин на липсата на топлина при Юки и Георги. Което недвусмислено говори, че за техния свят това е почти норма. Ние – защото сме православни, защото сме българи или балканци, имаме друга представа за семейството, за близостта. Някои го определяха с предварителните категоризации: „О, щом този мъж се е оженил за японка, значи съвсем в реда на нещата е да има преграда по между им“.
Стереотипите работят много сериозно и във вашия филм. Както казват роднините на Георги „Ех, поне не е негърка“. Или коментарите в селото: „Японка, китайка…. все тая, нали е хубава“.
Д.С.: Криминалната линия в сюжета и образа на полицая (изигран от Димитър Маринов), който се намесва и преобръща живота на Юки и Георги, прокарва именно тази етноментална линия: как се отнасяме към различието и как запазваме морала. Ако не можеш да поправиш злото, то поне да не правиш още поразии.
Филмът всъщност е по разказа „Снимка с Юки“ на Мирослав Пенков, поместен в сборника „На изток от Запада“. Как работихте с писателя?
Д.С.: Това си е откритие на Лъчо, който видя в разказа филм.
Л.А.: Като талантлив и скромен човек Миро не беше ревнив към нашите идеи, даде ни пълна свобода. Чете много от вариантите на сценария, предлагаше решения, получи се чудесен диалог по между ни.
Д.С.: За мен бе най-интересно да разбера какво се случва с Юки и Георги след като свършва разказа. Това е всъщност нашият филм. Мирослав Пенков