© Красена Ангелова

Аз ще се съглася с Лъчо Аврамов, имаше повече поетика, едни особени паузи, в които персонажите се разбират без думи. Всичко това много плавно и темелно води до страхотната, абсолютна кулминация във филма. Брилянтен е епизодът на бу­дисткия обред за прошка и поклонение пред мъртвите. Силата на езотеричната невербална комуникация, която се случва между Юки и циганката през световете на ритуалното, вдига смисъла на филма на съвсем друго ниво.

Л.А.: Е, там няма съкращение. Най-сложната част в режисьорската работа е да разбереш докъде си успял да докараш историята, докъде си докарал емоционално героите да са адекватни на драма­тургичния момент.

„Снимка с Юки“ е филм за прошката или филм за неприемането на другия? За не­желанието да разбираш човека до теб, за невъзможността да изразяваме емоции, за напреженията помежду ни, които тлеят – но се опитваме неловко да ги потушаваме…

Л.А.: За всичко това – взаимосвързано. Доколко и как, с какъв интензитет сме ги извели, това вече ще кажат зрителите. Като автори сме потъна­ли дълбоко в тези смислови теми, от пет-шест години работим по филма. От всичко това, кое­то изброи, аз самият вече не знам кой е водещи­ят елемент, толкова са преплетени нишките. Проблемът за прошката е особено ярък акцент.

Д.С.: Като сценарист (защото визуалната част е друга епопея) мога да кажа, че съм търсил и много вътрешен смисъл за себе си. И двамата с Лъчо сме вярващи хора и силно се надяваме да се е запазила в „Снимка с Юки“ идеята за „Божие­то око“, което стои и ни наблюдава. Което ни се смее на плановете, и същевременно ни дава с двете си ръце това, което искаме да получим. Чо­векът прави своя избор и трябва да разбере дали е щастлив, когато придобие всичко, което иска. Способен ли е да изпита щастие от сбъдването на желанието?

 Л.А.: Много важен момент е и кога го по­лучава.

Д.С.: Кога получаваме знаците на съдба­та, които те разкриват сам пред себе си? Можем ли да се погледнем във вътреш­ното огледало? Имаме ли способност да разберем кои сме? И в крайна сметка кой е човекът до теб? Наистина ли сме с някого, защото искрено го обичаме и не можем без него, и какво се случва, когато животът ти поднесе изпитание? Криеш се, бягаш, решаваш проблема? Всеки ли има право и защо да има деца? Можем ли да правим планове?

Л.А.: Не искам да излезе, че това е някакъв прекалено мисловен филм, който засяга претенциозно божествени теми. Не си мислете такива неща.

Д.С.: Няма никаква претенция, „Снимка с Юки“ е преди всичко професионално изпипан киноразказ.

Фундаменталните въпроси, които Дими Стоянович изложи, всъщност се усещат много добре на екрана. За мен има допир­ни точки и асоциации в концептуалната рамка с японския „Видение“ на Наоми Ка­васе. Може би и заради вкуса от актьор­ската игра на Кики Сугино (Юки).