точка, която всеки ден си припомням – че не е важно да си само добър цигулар, важното е да останеш добър човек. След Москва, животът ми продължи да е щедър към мен особено с хората, които срещнах по пътя си – проф. Фе­ликс Андриевски в Лондон, който ме запозна с Ванеса Мей, а тя с Памела… работата ми в най-престижната инсти­туция за опера, балет и класическа музика, колегите там… обиколките по света с турнета и работата с различни музиканти. Всичко това е голям късмет и съм щастлив с това, което съм – може би това е най-големият успех.

Имали сте стотици концерти в над 40 страни по све­та. Къде за Вас беше най-вълнуващо и специално?

… много труден въпрос – ще се измъкна с отговор, в който вярвам – най-въл­нуващо и специално е навсякъде, къде­то нещо предстои. Имам пълен набор от весели и вълнуващи истории, но наистина искам да вярвам, че има още напред.

Възхищавате се на Николо Па­ганини. Носител сте и на на­градата „Паганини“ в Италия. Какво според вас притежават музиканти като него, което другите талантливи музикан­ти не притежават?

Паганини за мен е първият не прос­то цигулар, а артист, изпълнявал собствена музика, развил е техника в цигулковото изкуство от съвсем друго измерение. Това, че съм победил в конкурса на негово име и съм свирил на цигулката му, е едно от най-незабравимите преживявания в живота ми.

Наградата на неговото име е нещо много специално. За­щото така ти можеш да свириш на неговата цигулка. Тя е затворена в една стена в кметството на Генуа. Дава се само един път на четири години, когато е конкурсът – на победителя да свири с тази цигулка. И като във филм на Джеймс Бонд – стената се отваря и виждаш вътре цигул­ката на Паганини, която е безценна, тя е „кръстена от Бога“ и на нея има голям кръст. И да можеш да се докоснеш до най-големия артист на цигулката не само като цигулар, но и като композитор, който е измислял концерти за ци­гулка, с певци и пр. За всеки цигулар – това е връх, който искаме да достигнем. По неговото време Лист, Шопен – всички са се стремели да бъдат като него.

Кое е най-важното, което успяхте да научите за жи­вота чрез музиката?

В музиката някак остава истината за живота и от него… важните неща… когато се оплетем в някакви проблеми – битови и във взаимоотношенията си, всеки човек инту­итивно търси истината за тях в музиката. Тя ни подсеща какво е важно и какво си струва.

Майа Самуиловна, Вашата учителка, след години на строга и жестока критика спрямо вас в обучи­телния ви процес казва за Вас, че Вие сте „Артист, който разбира какво е стил и може да свири Моцарт като Моцарт и Бах като Бах“.

Какво обаче Васко Василев обича да свири като Васко Василев?

Това е много интересен въпрос, но по принцип това е и загадката – че на съ­щия Моцарт, на същия Бах, на същия Стинг – ти трябва да дадеш своя от­печатък – Васко Василев.

Днес Вие преподавате на млади талан­ти. В Royal Collеge of Music, а и в Кон­серваторията в Касейон, Испания. Кое е най-важното, което искате да преда­дете на младите музиканти?

Най-важното, разбира се, е да имат технически данни и да могат да сви­рят… другото много важно е да могат да разказват с инструмента си, а не просто да свирят ноти със скорост. Цигулката е най-близкият до човеш­кия глас инструмент, но тъй като ние нямаме думи, трябва да заложим на образи и въображение, за да можем да сме убедителни.

Вашият талант се проявява много рано, като при Моцарт например. Свирите от съвсем малък. Какво обаче продължава да поддържа тръпката, интереса Ви към музиката?

Едно от нещата, заради които съм щастлив, че свиря класическа музика, е че свиря различна музика. Например Бах е 150 години по-стар от Моцарт, Моцарт е по-стар от Пучини, Пучини пък е по-стар от Прокофиев. Но ние сме свикнали да свирим и поп, рок, фламенко. И това дър­жи тръпката – че можем да свирим различна музика. Ако си поп музикант, някак влизаш в един тип музика и ти става трудно цял живот да пееш една и съща песен или в един и