и къде започва онова, което Ви определя като личност, като характер, като свободен артист?
С годините все повече установявам, че ако е имало някога разлика и граница, вече съвсем се е стопила. Моят най-голям подарък от съдбата е, че имам късмета да работя това, което обичам. Нямам необходимост да почивам, така че да забравя всичко и да компенсирам с пълноценна почивка – напротив, обичам да мисля за музика, да говоря за следващи концерти, за предстоящи проекти. Когато отида във ваканция, просто освобождавам повече място в себе си за нещо, което предстои и търся нова гледна точка, с която да продължа, но всичко води до концерт или звукозапис, или някаква нова колаборация.
Какво може музиката, което другите изкуства не могат?
О, трудно мога да съм обективен… за мен музиката може всичко! (Смях.) Като инструменталист обаче наистина мога да кажа, че езикът ù е универсален. Аз работя само и единствено със звуци, в които има кодирани чувства – няма нито текст, нито движение или визия. Всичко е въпрос на сетивност и на честота, по която достигам до човека в залата. Кой какво усеща, разбира и как се вълнува е много индивидуално.
Чрез музиката обаче Вие създавате пространства за общуване между култури и хора. Свирили сте с други от най-големите артисти в света – Лучано Павароти, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Майкъл Джаксън, Стинг. С какво ще запомните тези срещи?
С голямото удоволствие и широка усмивка – така ще ги запомня. Голям фен съм на Майкъл Джексън и от достъпа си до него видях колко нормален и деликатен може да бъде като човек и колко безкомпромисен и взискателен като артист. По време на пътуването си с него осъзнах каква огромна отговорност е да имаш такава популярност и колко много трябва да обмисляш всеки свой жест, дума, желание. Когато правихме саундчек за концерта на стадиона в Сеул, аз видях човек, който репетира по-отдадено от всички в групата си, който проследи и лично провери всеки прожектор по сцената, който намери време да поговори с всеки спокойно, за да се увери, че всички са наясно какво правят и накрая, когато запя, част от музикантите на сцената се разплакаха – тази енергия, която той има, е необяснима и несравнима с нищо, което след това съм виждал и усещал.
С Пласидо Доминго пък видях един от най-добрите и великодушни артисти като хора, които съм срещал. В Операта го обожават всички, защото няма никаква надменност, защото сърдечността му е едно от най-естествените състояния – той поздравява и помни имената на служителите, на музикантите, на всеки от екипа, и това не е някаква куртоазия, а просто желание да общува равнопоставено. Дъщерята на мой колега от оркестъра се женеше в Ню Йорк и той случайно дочул, беше успял да организира да ù изпратят шампанско в ресторанта, в който е събитието – ей така, просто като жест. Това са прояви, които не можеш да забравиш или да помислиш, че са някаква демонстрация или лицемерие.
Със Стинг и Труди ни свързва приятелство, което, макар и да не се виждаме с месеци, винаги е забавно – аз много харесвам музиката му, а той пък иска да свири на цигулка, така че никога не ни е скучно. Правили сме проекти и в Кралската опера заедно – голямо удоволствие е.
Освен че е Ваш приятел, Рони Ууд от Ролинг Стоунс даже ви е рисувал. Как се сприятелихте?
Рони е легенда и е наистина великолепен и като човек, и като артист. Имаме общ много добър приятел – дизайнер, който работеше за него и той ни запозна. Рони е голям почитател на балета, дойде да гледа някаква продукция, в която случайно свирех… защото той дойде заради балерините и просто аз намазах едно приятелство покрай тях. (Смях.)
Като погледнете назад, какво бихте казали – как успяхте да се развиете като музикант? В какво успяхте чисто музикантски?
Никога нямаше да стигна до тук, ако на първо място не бяха родителите ми. Баща ми също е цигулар, майка ми е пианистка, така че да се родя точно в такова семейство е вече едно сериозно начало. Обучението ми в Москва е другият огромен фактор във формирането ми като музикант. Професорката ми – Майа Самуиловна успя да ми даде не само техниката, която и до днес имам, но и една гледна
