Как работихте с Константин Илиев?

Мисля, че общуването ни стартира от презумпци­ята, че съм десоциализиран до инфантилност наив­ник. Според мен миризмата на мазе вече ми е стана­ла собствена. Окончателно го отчаях, когато казах, че не съм ходил на футболен мач и около мен хората не псуват. После в нещо се заслуша, но откъде дойде внимаването може да каже само той. Когато обясних, че в разбирането ми за „Куцулан“ от всичкостта ни другият ни прави някакви, съответ­ни му и срещу такава редукция няма как да не роптаем, в чуждост да сме, а поради това милосърдност е да се съпроводим към смърт, в потрес попита така ли говоря с актьори­те. Още помня очите му. В някаква фаза от разговорите каза, че това, което е написал не съществува, до­като не бъде прочетено. Мисля, че се сближихме вне­запно, с избухване, когато му стана интересен начи­на, по който го чета. Сподели се изцяло и с доверие. От Константин Илиев получавам много топлина и отзивчивост, благодарен съм му за търпението.

Отдавна не сте поставяли в конвенциона­лен/държавен театър. С какво Шуменският спечели доверието ви?

Аз съм в Шумен по лична покана на директора на театъра – Димитър Димитров. Благодаря му! Ко­гато говорихме след генералната репетиция на „Куцулан или Вълча Богородица“, имайки предвид въпроса в интервюто ви, го помолих да ми при­помни защо съм там. Той каза, че имам възмож­ност да не мисля за бита си и да направя възду­ха на екипа си свои. Тогава си спомних, че когато приемах поканата му, попитах единствено дали ще мога да направя „Куцулан или Вълча Богороди­ца“ както искам и той отговори с: „99%.“ Тогава реших, че са ми достатъчни.

Има ли бъдеще връзката държавeн театър (който обича да брои зрители) и арт-търсе­ния (които имат други любими занимания)?

Като студент бях поканен на дискусия, на коя­то се разискваше опитът на българския театър след режисьорската инвазия на различимостта през 80-те и 90-те – Възкресия Вихарова, Бой­ко Богданов, Теди Москов, Стоян Камбарев и т.н. Тогава театроведите бяха единодушни, че всеки авангард жажда да е опитомен. Да е одомашнен. Можеш да си представиш каква житейска тра­гедия е да правиш обратното на това, което всъщност искаш. Ужасих се, че предречено и аз някой ден ще мирясам. Тогава се огледах наоколо и разбрах, че тези хора са семейството ми и с тях ще трябва да прекарам голямата част от живота си. Бяхме трийсетина души, затворени в много луксозна заседателна зала. И говорихме на микрофони. Истината е, че каквото и да пра­вим, правим го да е като живот. И го правим да е такъв заедно, докато се разделяме завинаги.

„В ЕДИН ПО-РАДИКАЛЕН СМИСЪЛ КУЛТУРНОСТТА Е ОГРАДИЛА ЖИВОСТТА И ПО ТОЗИ НАЧИН Я КАРЦИРА, ЕДНОВРЕМЕННО Я ПОМНИ И ОБЕЗОПАСЯВА. СКЛАДИРА Я ДА Е ПРОДУКТ, ЗА КОЙТО МОЖЕ ДА Я СПАЗАРИ КАТО АРХИВ.“

Мога да го изговоря и по друг начин. Културата функционира през структура и ако освободи ниша за „независим“ или твърде-Арт театър, то тя всъщност го назначава да бъде такъв. Ос­тава авторитетът, който продължава да нази­дава през ограничения. И възможности. Доколко­то