„Куцулан или Вълча Богородица”, фотограф Ивайло Сакелариев

„Куцулан или Вълча Богородица”, фотограф Ивайло Сакелариев

кръвта на всички да пулсира в мен в ужасност, че не-сам съм. Генотипен, аз съм събор на страшности, първата от които е, че във време съм.

„Куцулан или Вълча Богородица“ е напън да се режисира агони­ята. Фантомите на рупорите в нас. Съвест някаква, о-без­божена и недействаща. Защото покаянието е дар, без него просто в смут сме, в обезразличеност на действителното. Но режисирането в пръкналостта си има и друг патос – да привдигне падналостта на цивилизацията, да я отлепи от долницата на кошмарното и да я идеализира, протягайки ръка към слънцето. Отдавна чак дотам… В билото. Кан­тор твърди, че е станал режисьор едва когато е отсякъл цивилизационната горделивост, а Арто, че режисьорът е такъв, само когато заразява с чума Света. С един и същи смислов жест е изчезнала сум­рачността на истината, защото светлост няма, човешката трагедия (да произвеждаш зло и подо­печен да си му) е самопороденост, антибинарна наличност. Светът функционира като зло и всеки в заплашеност е. И още. Театъ­рът е експлициран Смисъл, през театралността е дефинируема Смисленост, което понастоящем е отречимо. В симулакрумията не съучаствам в ничие назидание, то е манипулативно, защото е на­ративна представеност в изна­чално неподредим свят, реден от друг. Не-аз, винаги авторитарен Друг. Като да е институция. Ос­тава театърът да е забавление, технологична изкусност, цирка­джилък на умеещите. Професия. Да произвеждаш смисленост в симулакрум означава единстве­но, че това е ролевата ти про­грамност. Според подложеното смислово течение на „Куцулан или Вълча Богородица“ всяка револю­ционност има предела си в непро­меняемата човешка природа. За­щото себичност сме. Остава да питаме това превръща ли всеки опит за промяна на общностния порядък в намислица и самоцелна амбиция на лидера? Всички останали върволица от „навързаности“ ли са? И ако е така, те овци обре­чени на заколение ли са или възползвачи в режим на житейска инертност? Консумисти в отълпеност. Има ли всеобхватен етичен модел в провиждането, че светът може да се смени, единствено при ус­ловие, че аз (лидерстващият) казвам какво да му се смени? Не е ли алтруизмът по същество въздържа­не на желанието да казвам Света в единственост? С един радикален жест на усъмненост революцията