Автор: Кева Апостолова

Защо „Куцулан или Вълча Богородица“?

Валерий Пърликов

Когато правихме проекта на Ателие VIA NEGATIVA „Лицата човешки“ (репликиран в ДКТ „В. Друмев“, Шумен, с акцията „Гласове и лица“) се интересува­хме единствено как работата на Държавна сигур­ност и паметуването, че е част от общата и лич­ната ни биография се отразява на актуалното ни битие. Как поврежда взаимоотношенията ни, как маркира разбирането ни за общност и деформи­ра етичните постаменти на ежедневието ни. Как злокобства ни. Като че сме в природена ни унасле­деност, виновност, дошла и заварила ни. Нас, чис­тофайниците. Сега съзнавам, че съм ползвал това конкретно изследване, за да назовавам про­блемности, които ня­мат единственото си основание в наличието на „службите“, на каква­то и да била миналост. С човешкостта се случва някаква немисли­мост, изследователи­те на хуманитарното във всичките му изме­рения свидетелстват новиране на картогра­фията на човешката персоналност. За пръв път, откакто същест­вува анализ на човеш­кото съдържаемо под „микроскопите“, шава хуманоид, чиято доми­нанта е да се адапти­ра. Да бъде в наличност (живящ) при всички ен­тропични промени в средата си, да се преи­дентифицира. Да при­плъзва – и не задължи­телно в елементаризирано удоволстване. Просто никой/всякой да е. Да е в отказ от всичко, в което може да е уловен, от всяко базово съдържаемо. От пострадалостта на последова­телна Смисленост. Поради това, всяка идентичност е несмела… и временна. Тя е до заплаха с диском­форт, с изтичане на житейска енергия за друго, освен себичност­та. Като че всяка цивилизационна, множествена значимост е сведена до ежедневнодаденото, преживно­то телесно. А сме тела трошливи. Мисля, наричам, че основната при­чина, архипричината за това е скършване на дове­рието в общността. Че заедността преблагост е! Остава да сме в конфликт с мотивацията на пуб­личността ни. Поглеждането върху нас. По това, че ни е срам, разбираме, че сме до друг. И някой, че сме. В заедност ли сме, значи сме повиканост и се съпровождаме към смърт. Отзоваването обозначава и като да е милосърдност, при кое­то се нуждаем от ети­ка, колкото да оправдаем радването си – че в нещо добродетелни сме бива­ли. Защото всред гнус щастливи сме.

И си схождаме по това, че бъдещност не провиж­даме. Последност като да сме. Днешност. Защо­то смъртта ни помни. И брои.

В „Куцулан или Вълча Бо­городица“ Светът е ос­тавен да изтече през мен, а аз свидетелствам феномените му, за да съм помнен. Ако съм за­паметим, то живял съм, ако паметувам друг, зна­чи за друг помним съм, неудавен в теченията на историчността.

”ЗА ДА СПРА РОЕНЕТО СИ, ИЗРАЖДАНЕТО СИ В ДЕСТИЛАТОР НА ТОКСИЧНИ БИОГРАФИЧНИ СЪДЪРЖАНИЯ, Е НЕОБХОДИМО ДА ОСТАВЯ РОДЪТ МИ ДА ГОВОРИ В МЕН.”

Живеенето ми е случилост се, провиждане, организирано от екзистенциална­та ми чувствителност. Аз свидетел съм му. За да спра роенето си, израждането си в дестилатор на токсични биографични съдържания, е необходимо да оставя родът ми да говори в мен. Като да е кръв,