Автор: Кева Апостолова
Защо „Куцулан или Вълча Богородица“?
Валерий Пърликов
Когато правихме проекта на Ателие VIA NEGATIVA „Лицата човешки“ (репликиран в ДКТ „В. Друмев“, Шумен, с акцията „Гласове и лица“) се интересувахме единствено как работата на Държавна сигурност и паметуването, че е част от общата и личната ни биография се отразява на актуалното ни битие. Как поврежда взаимоотношенията ни, как маркира разбирането ни за общност и деформира етичните постаменти на ежедневието ни. Как злокобства ни. Като че сме в природена ни унаследеност, виновност, дошла и заварила ни. Нас, чистофайниците. Сега съзнавам, че съм ползвал това конкретно изследване, за да назовавам проблемности, които нямат единственото си основание в наличието на „службите“, на каквато и да била миналост. С човешкостта се случва някаква немислимост, изследователите на хуманитарното във всичките му измерения свидетелстват новиране на картографията на човешката персоналност. За пръв път, откакто съществува анализ на човешкото съдържаемо под „микроскопите“, шава хуманоид, чиято доминанта е да се адаптира. Да бъде в наличност (живящ) при всички ентропични промени в средата си, да се преидентифицира. Да приплъзва – и не задължително в елементаризирано удоволстване. Просто никой/всякой да е. Да е в отказ от всичко, в което може да е уловен, от всяко базово съдържаемо. От пострадалостта на последователна Смисленост. Поради това, всяка идентичност е несмела… и временна. Тя е до заплаха с дискомфорт, с изтичане на житейска енергия за друго, освен себичността. Като че всяка цивилизационна, множествена значимост е сведена до ежедневнодаденото, преживното телесно. А сме тела трошливи. Мисля, наричам, че основната причина, архипричината за това е скършване на доверието в общността. Че заедността преблагост е! Остава да сме в конфликт с мотивацията на публичността ни. Поглеждането върху нас. По това, че ни е срам, разбираме, че сме до друг. И някой, че сме. В заедност ли сме, значи сме повиканост и се съпровождаме към смърт. Отзоваването обозначава и като да е милосърдност, при което се нуждаем от етика, колкото да оправдаем радването си – че в нещо добродетелни сме бивали. Защото всред гнус щастливи сме.
И си схождаме по това, че бъдещност не провиждаме. Последност като да сме. Днешност. Защото смъртта ни помни. И брои.
В „Куцулан или Вълча Богородица“ Светът е оставен да изтече през мен, а аз свидетелствам феномените му, за да съм помнен. Ако съм запаметим, то живял съм, ако паметувам друг, значи за друг помним съм, неудавен в теченията на историчността.
“ЗА ДА СПРА РОЕНЕТО СИ, ИЗРАЖДАНЕТО СИ В ДЕСТИЛАТОР НА ТОКСИЧНИ БИОГРАФИЧНИ СЪДЪРЖАНИЯ, Е НЕОБХОДИМО ДА ОСТАВЯ РОДЪТ МИ ДА ГОВОРИ В МЕН.“
Живеенето ми е случилост се, провиждане, организирано от екзистенциалната ми чувствителност. Аз свидетел съм му. За да спра роенето си, израждането си в дестилатор на токсични биографични съдържания, е необходимо да оставя родът ми да говори в мен. Като да е кръв,