Либерец, 1968
Вацлав Хавел отново в Либерец, 2009
За мен тази седмица бе преживяване, което трудно бих могъл някога да забравя. Видях как съветските танкове на площада разбиха арката, която затрупа няколко души, видях как един командир на танк се вбеси и започна яростно да стреля в тълпата; видях и преживях още много други неща, от които най-силно впечатление ми направи оня неповторим феномен на сплотеност, така показателен за онова време. Хората ни носеха в радиото продукти, цветя, лекарства, макар и да нямахме нужда от тях; ако няколко часа не чуеха Тршиска по радиоапаратите, бомбардираха ни по телефона с въпроси какво става с нас; сградата на радиото бе обградена с огромни ремаркета транспортьори, натоварени с големи бетонни блокове, които трябваше да попречат на нейното превземане; различни фабрики ни бяха издали пропуски за влизане в тях, та да можем в случай на лична опасност да се скрием сред работниците. Очевидно благодарение на кървавите събития, за които споменах, Либерец не беше завзет през цялото това време от съветска част, армията само преминаваше през него. (…) Спомням си една показателна случка: страшилище за Либерец и околността беше някаква банда от стотина души, доста свирепи младежи, с които местните органи от дълго време не можеха да се справят. Главатар на групата бе някой си Фарарж (Попа). Малко след нахлуването на окупационната армия този Фарарж се явил в съвета при председателя и му казал: „Шефе, ние сме на ваше разположение!“ Председателят бил малко стъписан, но дал пробно на групата задача: „Добре, тогава свалете през нощта всички табели с имената на улиците, за да не помагат на окупаторите да се ориентират. Не върви това да го извърши милицията.“ Фарарж кимнал – и на другия ден сутринта под стълбите на съвета лежаха грижливо подредени всички табели на Либерец – значи никакво рушене и трошене: чакаха си времето отново да бъдат закачени. Фарарж рапортува за изпълнението на задачата и поиска нова. Така възникна особено сътрудничество, резултат от което например беше, че след два дни членовете на бандата на Фарарж носеха на ръкавите си ленти на отрядници и из града ходеха патрули от по трима: в средата униформен милиционер, а от двете му страни двама дългокоси младоци с джинси като негови помощници. Освен това тази тайфа охраняваше денонощно кметството, пазеше кмета и строго контролираше всички, които влизаха в сградата. Запечатаха се в съзнанието ми тези картини, когато например стълбите на кметството от горе до долу бяха изпълнени от довчерашните хулигани, а те по време на дежурството си свиреха на китари и пееха „Масачузетс“, тогавашния световен химн на хипитата (…)