„На малоазийските празници приличат Котитиите и Бендидиите ,празнувани от траките ,от които произ­лезли и орфическите празници. За богинята Котис у едоните и за нейните музикални инструменти Есхил говори с тия думи „Свещената Котис у едонит е ,които имат планински инструменти“ ,след което поетът веднага прибавя за служителите на Дионис „Един държи в ръце флейта , изкусно дело на стругар ,и с пръстите си изпъл­н ява песен ,що подбужда към луди викове ; друг пък гърми с медни кимвали“. На друго място поетът говори :„Ехти весела песен; страшни мими , подражавайки на бика , реват от скришно място; ужасяващ кънтеж на тимпана се разнася като подземен гръм“.

В Еврипидовото описание на Резос в еднои­менната драма има един интересен детайл. Щи­тът на царя е златнообкован, многото звънчета, които висят по сбруята на коня и по ремъците на щита, „всяват ужас“ със звъна си. Резос из­лъчва тонални внушения със звънчетата, тъй като първо се чува техният звук и, както казва Еврипид, той се приближава като бог. Те именно звънтят „гордо“ и по един начин, наречен компос – тъмнозвучащо, оттекващо, танцово. Резос из­праща своя глас, т.е. звучи чрез звънчетата на своя щит и чрез веригите от украсата на коби­лите, докато прекосява крайбрежието на Егейска Тракия. Финалният стих на този пасаж от опи­санието на Еврипид в трагедията му „Резос“ де­финира хероя като бог, като „самия Арес“. Вярата в безсмъртието изравнява царя-антроподемон с бога и гласът на бога, следователно, звучи с „гласа“ на метала, уточнен в случая като злато и мед, т.е. като съвършен метал, към който при­надлежи и бронзът, когато цветът му е златен или сребърен. „Гласът“ на метала е категорично отграничен от звуците на двете основни групи тракийски инструменти. Едните са струнните, Орфеевите, с които тракийските царе си слу­жат дори по време на пир. Другата група са мис­териалните Дионисови инструменти, каквито са тимпаните, авлосите, кимвалите.

Следвайки писмената традиция, екипът, кой­то работи по темата „Акустика“ в рамките на общоакадемичния проект „Траки“, проведе експе­рименти с мъжки глас в някои от сакралните под­могилни градежи в Казалъшката долина, в Мезеш­ката гробница, в гробница № 13 и Свещарската гробница в Археологически резерват „Сборяно­во“. Провери и дали са използвани природните да­дености на светилището „Глухите камъни“ в Из­точните Родопи за звукови ефекти. Установено бе, че чрез архитектурата съзнателно е тър­сена и постигната характерна акустика в под­могилните сакрални градежи „Голяма арсеналка“, „Грифони“, в хероона на Севт ІІІ – могила „Голяма косматка“, в Казанлъшката гробница (оригинал) и в Мезешката гробница. Оказва се, че куполните подмогилни градежи (с изключение на тази в мо­гила „Шушманец“) реагират резонатно и звукът се „отваря“ на определени тонове и обертонове в интервали, които в момента се анализират от специалистите. Очертават се звукови характе­ристики на отделните изследвани обекти, кои­то биха подпомогнали изясняване на функциите им. Най-добра акустика бе документирана в ку­полното помещение на сакралния градеж в мо­гила „Грифони“. Ключовият камък на куполното помещение е оформен като слънчев диск. Когато вратата е отворена, всичко изречено, припято и изпято в помещението се чува навън от сто­ящите пред входа. За съжаление, заради ограда­та и постройките пред входа не бе установено разстоянието на разпространението на звука. Другият обект с такива характеристики е този в могила „Голяма арсеналка“. По време на експери­мента бе установено, че когато вратата е от­ворена звукът от припяването, включително изричаните срички, достигат до 40 метра пред входа на подмогилния градеж. Куполното поме­щение играе ролята на усилвател на звука. Ар­хеоастрономическите изследвания показват, че сакралната постройка е имала функции на място за измерване на времето. По време на зимното слънцестоене лъчът светлина, който влиза през врата достига до каменното ложе, което е разположено срещу входа.