Не мисля, че е неизживяно детство. Но понеже е свързано с детството, е чисто и непринудено.

Много ме впечатли това, че когато има такава игра, там има психотерапевт, в случай, че на някого му дойде в повече.

“Правилата на ергенския живот”

Да, има така наречената „зона на сигурност“, в която можеш да излезеш от ролята. Това е сигур­ната зона, където отиваш, ако почувстваш, че има проблем с героя ти или той има голям проблем, който ти самият не мо­жеш да носиш. Влизаш в тая зона, излизаш от ге­роя си и се консултираш с психотерапевта.

Луда работа.

Ами луда, но в същото време доста освобожда­ваща, защото ако имаш проблем, с който еже­дневно се бориш, отиваш там и можеш да бъдеш някой друг.

Всъщност ти за малко махаш цялата тежест, която имаш в главата си.

Абсолютно. Отиваш в един друг, илюзионен свят, който няма нищо общо с твоето ежедневие. Ако имаш нужда да направиш пауза за една седмица – това е мястото.

Няма ограничения във възрастта?

Няма никакви ограничения. Повечето хора бяха над 40.

А скъпо ли е?

Около 1000 евро мисля за една седмица. Но идеята е, че имаш много правила, имаш книга, която трябва да си прочел, трябва да си се подготвил, да познаваш героите. Например полският е един от световете на Хари Потър, което означава, че трябва да знаеш какви различни класове има вътре, те играят много с някак­ви магии, и ти трябва да ги знаеш, не може просто да отидеш за една седмица в Полша да си починеш в за­мък. Когато снимахме, ние също бяхме част от играта, облякохме костюми. Имаше правила, които трябваше да следим, магии, които трябваше да знаем.

Някъде казваш, че си започнал да снимаш във Финландия още като студент, защото системата там е такава, че са ви давали въз­можност да правите филми за телевизии.

Да, още от първи курс имахме слот в националната телевизия, който се казваше BAZARI и там можехме да правим филми между 5 и 27 минути.

Вие ли си избирахте сю­жетите?

Да. Трябваше да бъдат истории за емигранти, такава беше темата. Вся­ка неделя се излъчва­ше. Беше супер, защото работехме и ни плаща­ха заплати. Имахме про­фесионални оператори, монтажисти, драматурзи, само ние бяхме непрофе­сионалисти, начинаещи.

Лятото работехме най-различни неща – аз напри­мер продавах билети на едно корабче. Или в ресто­рант. Защото трябва да събереш пари. Но бях голям късметлия, че още като студент първият ми доку­ментален филм „Семейно щастие“ беше финанси­ран от финландците и от НФЦ. Аз бях единственият от колегите, който имаше нормално финансиране за филма си. „Семейно щастие“ ми беше дипломна­та работа. Мартичка Божилова беше миноритарен копродуцент. Половината го снима като оператор моят професор от Академията, другата половина Мисирков/Богданов. Беше много ползотворно.

Ти снимаш много бързо.

Не бързо. Не снимам много като снимачни дни. За Вера снимахме по 4 дни на година.

Научаваш ли се да разбираш какво ще стане напред в годините с даден герой?

О, да. Като му погледнеш на едно дете родители­те, вече знаеш, че няма да е лесно въобще. Преди 12–15 години снимах в дом за деца. Там харесах много едно дете. Не съм го намерил още, но неща­та, през които е минало, са ужасно интересни. Сега ще отида да видя какво се случва.

Ти казваш ли на героите си какво да говорят?

Не. Не ги режисирам. Но съм научил различни трикове. Никога не снимам човека, който задава въпросите, винаги се интересувам повече от реак­циите. Например пощальонът отива при бабата и казва „Аз искам да стана кмет“, не снимам него, а нея, реакциите ù. През годините съм се научил го­ре-долу хората как се чувстват и в каква ситуация какво биха споделили. И се опитвам да създам тая ситуация.

А имало ли е момент, в който ти се е искало да се откажеш от историята за Вера? Да ти се е сторило, че е невъзможно изваждането от дълбокото?

Ужасно много. Някъде по средата. Притесних се, виждам, че имаме нещо, но не знам дали е филм. Но се случиха снимките с бащата и в този момент знаех, че имам цял филм. Когато имаш крайна точ­ка, вече можеш да видиш какво ти липсва. Можеш да се върнеш към майката, или към брата, или към Вера. Но когато почнеш един филм, можеш да си сигурен само, че имаш половин филм. Знаеш, че имаш един акт и половина, и след това вече нямаш никаква представа как ще се развие. Така е с до­кументалното, поемаш риска.

Ама е толкова хубаво, като стане…

Като стане е хубаво. С Вера беше ходене по мно­го тънък лед. През цялото време балансираш. Хем да му е интересно на зрителя, хем да не му даваш прекалено много. Защото ако още в първата сце­на му кажеш, че бащата е лошият, той повече няма енергия да гледа филма.

„Тайният живот на Вера“