И беше спечелил във Ве­неция. И изведнъж виждаш прекрасно нещо, което не си си мислил, че може да съществува. Толкова много се заинтригувах, че ù казах „Аз ще ти помагам 24 часа, ако искаш, а пък ти ми по­кажи магията на киното“. Тя имаше една малка кинозала и започнахме да гледаме. Първото нещо, което ми по­каза, бяха десетте Декалога, 10 часа кино. Седим и гле­даме. Целият ми свят се от­вори за нещо съвсем ново.

„Тайният живот на Вера“

Освен Пирио имаш ли кумири в бъл­гарското кино или в световното?

Тогава въобще не бях за­познат с българското доку­ментално кино. Абсолютно всичко, което знаех за до­кументалното кино, беше скандинавското. Но се за­познах с нещата на „Агитпроп“, които също бяха универсални разкази и ми допаднаха много.

Усещаш ли влияние на скандинавското и на финландското кино върху твоя стил на работа.

Абсолютно. Моето кино по някакъв начин е с източно­европейска душевност, но с инструментите на скан­динавското кино.

А имаш ли идеал за филм?

Те се сменят през годините. Примерно на Джанфранко Роси „Огън в морето“. Това е за мен прекрасен филм. Филмът по доста интересен начин разказва за бежанската вълна без бежанци като „Пощальо­нът“. Роси е много добър разказвач. И на Кешлов­ски документалните филми са много хубави.

Много е важно да си умел разказвач в доку­менталното кино. Ти имаш ли предварително яснота как ще свърши филмът или история­та те води?

Не. Имам яснота за първата третина от филма или максимум половината.

За кого правиш филма?

Правя филма, защото една история трябва да бъде разказана. Тя е важна за мен и се надявам да е важна и за зрителя. Имало е различни причи­ни, заради които съм тръгвал да правя филм, но обикновено е заради нещо, което не е правилно и хората трябва да помислят върху него. Липсата на емпатия към бежанците ме накара да почна да ра­ботя по „Пощальонът“. С героинята от последния ми филм Вера се запознах преди 6–7 години. Това, което ме заинтригува, беше нейното хоби. Тя се ин­тересуваше и практикуваше ларпинг. Това са Live Action Role Playing игри, куестове, за които голяма група хора се подготвят предварително, обличат специални дрехи и играят… Практикува се много в Скандинавия. Има го и в България, и в други стра­ни. Например в LARP-а, който снимахме в Полша, участват около 500 души, фенове на Хари Потър. Събират се и живеят в един замък като герои от

филма. Имат предварително подготвени сценарии, с които се съобразяват.

В „Тайният живот на Вера“ героинята има травма от детството, свързана с баща ù, който е алкохо­лик. Тя се бори с нея цял живот. Във филма е на 30 години, разказва по какъв начин игрите ù помагат накрая да срещне баща си, когото не е виждала от много години и да пребори демоните в себе си, използвайки наученото от игрите.

Нейните герои в игрите са много силни жени, кои­то взимат всичко в свои ръце и се борят с демони и лоши мутанти. Някак силата, която тя взима от тях, се прилага на практика, когато трябва да се срещ­не с реалните хора около нея.

Вера търси изцеление чрез LARP, но не е ли и филмът още една форма на изцеление чрез саморазкриване?

Много пъти сме си говорили със самата Вера и с други хора и ми задават въпроса дали тя би имала смелостта да срещне баща си, ако го нямаше сни­мачния екип. Аз лично вярвам, че тя нямаше да се срещне с баща си, ако снимачният екип не беше с нея. А се почувства много щастлива след срещата с него, че е отхвърлила тежестта.

Образът на ментално увредения брат е също много силен във филма и допълва Вера. На премиерата тя каза, че да го види на голям екран е било без­ценно за нея. Филмът се оказва терапия може би и за него.

Ежедневието на Виле, което е доста сиво, се про­мени покрай филма и се забърза. Нещо интересно му се случи в живота. С него можехме да снима­ме максимум 20–30 минути, понеже след това губи концентрация и не можеш да му задаваш въпроси въобще. Беше доста трудно. Но самият той много позитивно реагира на камерата и снимките и беше ужасно интересно.

Опитах се да монтирам срещата с бащата така, че накрая на тази среща той да не бъде злодей, а просто човек. Той е алкохолик, баща му е бил ал­кохолик, дядо му е бил алкохолик – това е някакъв кръг, за съжаление и Виле пие. Причината Вера въобще да тръгне на среща с баща си е, че Виле почва да пие с него. Тя се опитва да прекъсне по­рочния кръг.

С филма ти влизаш в най-дълбокото, в най-личните кътчета на това семейство и всички те допускат в душите си. В най-болно­то място. Предимството на филма е, че както си го направил, се усеща изключително чиста енергия, която те дават на филма, искрени са.

Искрени са и ми имат доверие.

Как успяваш да ги предразположиш?

При мен най-лесният начин да изградя доверие е да гледат други мои неща. Вера гледа предишни мои филми и знаеше, че по никакъв начин не стъп­вам върху героите си, не ги излагам, не ги използ­вам и им пазя достойнството. Винаги съм се отна­сял с уважение към всичките си герои, независимо дали са позитивни или негативни.

Работили сте с Вера 5–6 години, преди да на­правите филма. В какво се състоеше предва­рителната работа?

Аз се запознах с нея още по времето на „Любов и инженерство“. На премиерата на филма в Хелзин­ки си говорихме 1–2 часа. Тя тогава ми разказа за LARP-инга. Стана ми интересно и в един момент разбрах, че тя има причина да участва в тези игри. Не е задължително да имаш такава причина. Мно­го хора го правят за удоволствие. Но и много хора търсят някакви отговори там.

А в твоето дълго общуване с Вера – за това време промени ли се тя?

Ужасно много. То може да се види във филма.

Каква е разликата във времето между двата LARP-a във филма?

4 години. Иначе 5 години от първия снимачен ден, който е в Полша, до срещата с бащата. За това време тя порасна и вече не се страхуваше от баща си, стана много силен човек. В началото, само разказвайки за него, почваше да трепери. Но те се срещнаха и тя беше изцяло овладяна. Беше му простила, тя го каза и на сцената в Берлин.

На мен LARP-ингът ми се вижда донякъде като форма на неизживяно детство. Не е ли малко инфантилно?