И беше спечелил във Венеция. И изведнъж виждаш прекрасно нещо, което не си си мислил, че може да съществува. Толкова много се заинтригувах, че ù казах „Аз ще ти помагам 24 часа, ако искаш, а пък ти ми покажи магията на киното“. Тя имаше една малка кинозала и започнахме да гледаме. Първото нещо, което ми показа, бяха десетте Декалога, 10 часа кино. Седим и гледаме. Целият ми свят се отвори за нещо съвсем ново.
„Тайният живот на Вера“
Освен Пирио имаш ли кумири в българското кино или в световното?
Тогава въобще не бях запознат с българското документално кино. Абсолютно всичко, което знаех за документалното кино, беше скандинавското. Но се запознах с нещата на „Агитпроп“, които също бяха универсални разкази и ми допаднаха много.
Усещаш ли влияние на скандинавското и на финландското кино върху твоя стил на работа.
Абсолютно. Моето кино по някакъв начин е с източноевропейска душевност, но с инструментите на скандинавското кино.
А имаш ли идеал за филм?
Те се сменят през годините. Примерно на Джанфранко Роси „Огън в морето“. Това е за мен прекрасен филм. Филмът по доста интересен начин разказва за бежанската вълна без бежанци като „Пощальонът“. Роси е много добър разказвач. И на Кешловски документалните филми са много хубави.
Много е важно да си умел разказвач в документалното кино. Ти имаш ли предварително яснота как ще свърши филмът или историята те води?
Не. Имам яснота за първата третина от филма или максимум половината.
За кого правиш филма?
Правя филма, защото една история трябва да бъде разказана. Тя е важна за мен и се надявам да е важна и за зрителя. Имало е различни причини, заради които съм тръгвал да правя филм, но обикновено е заради нещо, което не е правилно и хората трябва да помислят върху него. Липсата на емпатия към бежанците ме накара да почна да работя по „Пощальонът“. С героинята от последния ми филм Вера се запознах преди 6–7 години. Това, което ме заинтригува, беше нейното хоби. Тя се интересуваше и практикуваше ларпинг. Това са Live Action Role Playing игри, куестове, за които голяма група хора се подготвят предварително, обличат специални дрехи и играят… Практикува се много в Скандинавия. Има го и в България, и в други страни. Например в LARP-а, който снимахме в Полша, участват около 500 души, фенове на Хари Потър. Събират се и живеят в един замък като герои от
филма. Имат предварително подготвени сценарии, с които се съобразяват.
В „Тайният живот на Вера“ героинята има травма от детството, свързана с баща ù, който е алкохолик. Тя се бори с нея цял живот. Във филма е на 30 години, разказва по какъв начин игрите ù помагат накрая да срещне баща си, когото не е виждала от много години и да пребори демоните в себе си, използвайки наученото от игрите.
Нейните герои в игрите са много силни жени, които взимат всичко в свои ръце и се борят с демони и лоши мутанти. Някак силата, която тя взима от тях, се прилага на практика, когато трябва да се срещне с реалните хора около нея.
Вера търси изцеление чрез LARP, но не е ли и филмът още една форма на изцеление чрез саморазкриване?
Много пъти сме си говорили със самата Вера и с други хора и ми задават въпроса дали тя би имала смелостта да срещне баща си, ако го нямаше снимачния екип. Аз лично вярвам, че тя нямаше да се срещне с баща си, ако снимачният екип не беше с нея. А се почувства много щастлива след срещата с него, че е отхвърлила тежестта.
Образът на ментално увредения брат е също много силен във филма и допълва Вера. На премиерата тя каза, че да го види на голям екран е било безценно за нея. Филмът се оказва терапия може би и за него.
Ежедневието на Виле, което е доста сиво, се промени покрай филма и се забърза. Нещо интересно му се случи в живота. С него можехме да снимаме максимум 20–30 минути, понеже след това губи концентрация и не можеш да му задаваш въпроси въобще. Беше доста трудно. Но самият той много позитивно реагира на камерата и снимките и беше ужасно интересно.
Опитах се да монтирам срещата с бащата така, че накрая на тази среща той да не бъде злодей, а просто човек. Той е алкохолик, баща му е бил алкохолик, дядо му е бил алкохолик – това е някакъв кръг, за съжаление и Виле пие. Причината Вера въобще да тръгне на среща с баща си е, че Виле почва да пие с него. Тя се опитва да прекъсне порочния кръг.
С филма ти влизаш в най-дълбокото, в най-личните кътчета на това семейство и всички те допускат в душите си. В най-болното място. Предимството на филма е, че както си го направил, се усеща изключително чиста енергия, която те дават на филма, искрени са.
Искрени са и ми имат доверие.
Как успяваш да ги предразположиш?
При мен най-лесният начин да изградя доверие е да гледат други мои неща. Вера гледа предишни мои филми и знаеше, че по никакъв начин не стъпвам върху героите си, не ги излагам, не ги използвам и им пазя достойнството. Винаги съм се отнасял с уважение към всичките си герои, независимо дали са позитивни или негативни.
Работили сте с Вера 5–6 години, преди да направите филма. В какво се състоеше предварителната работа?
Аз се запознах с нея още по времето на „Любов и инженерство“. На премиерата на филма в Хелзинки си говорихме 1–2 часа. Тя тогава ми разказа за LARP-инга. Стана ми интересно и в един момент разбрах, че тя има причина да участва в тези игри. Не е задължително да имаш такава причина. Много хора го правят за удоволствие. Но и много хора търсят някакви отговори там.
А в твоето дълго общуване с Вера – за това време промени ли се тя?
Ужасно много. То може да се види във филма.
Каква е разликата във времето между двата LARP-a във филма?
4 години. Иначе 5 години от първия снимачен ден, който е в Полша, до срещата с бащата. За това време тя порасна и вече не се страхуваше от баща си, стана много силен човек. В началото, само разказвайки за него, почваше да трепери. Но те се срещнаха и тя беше изцяло овладяна. Беше му простила, тя го каза и на сцената в Берлин.
На мен LARP-ингът ми се вижда донякъде като форма на неизживяно детство. Не е ли малко инфантилно?