Автор: Ирина Канушева
Тонислав Христов е режисьор документалист, роден през 1978 година в България. Завършил е кинорежисура във Финландия. Живее и работи и в двете страни. Сред филмите му са „Семейно щастие“ (2008), „Правилата на ергенския живот“ (2011), „Истории за храната и душата“ (2013), „Любов и инженерство“ (2014), „Пощальонът“ (2016) – почти всички са показвани на най-големите фестивали в Европа и по света. Най-новият му филм „Тайният живот на Вера“ е селектиран на два фестивала категория А, което е прецедент – на Сънданс, САЩ и на Берлинале. Българската публика го видя на премиерата му в рамките на София филм фест 2019.
Тони, ти живееш в България и във Финландия. Къде се чувстваш по- на място?
В момента живея повече в България. В същото време историите ми не ги деля на български и финландски, те са универсални. Или дори да са локални, са разказани по универсален начин.
Винаги в центъра на твоите филми е човекът. Не изпадаш в умиление, а емпатия има. Накрая на „Пощальонът“ се плаче. Кой те научи на това?
– Не мисля, че се учи. Емпатията е нещо, което носиш в себе си и е изключително важно качество за всеки документален режисьор. Длъжен си да се съпоставяш с човека пред теб, независимо той дали е клошар на улицата или президент. Носиш отговорността за този човек, когато е „съблечен“ пред камерата, ти също трябва да си „съблечен“ зад нея. Това ни учеха в самото начало във Финландия: за да разкажеш каквато и да е история, както човекът пред теб е бял лист и ти трябва също да си бял лист с него. Започвате заедно, процесът е двустранен. С всеки мой филм нещо от себе си губя и печеля.
Това означава ли, че чрез филма ти променяш съдбата на твоите герои?
И да, и не. Да, променяш им съдбите, и те променят твоята. Аз продължавам да съм в контакт с много голяма част от героите, помагам им… Не можеш просто да влезеш в техния живот и да си излезеш.
Но това означава, че с всеки нов филм на гърба ти се качват нови и нови човешки съдби?
Ами да. Ти си го избираш. Но е тежко, няма да те лъжа. Носиш си един много сериозен багаж със себе си.
Ти всъщност къде си учил?
В Хелзинки в „Метрополия“ съм завършил режисура и преди това в техническия в Русе инженерство.
Кои са твоите Учители с главна буква?
За мен най-добрият учител беше Пирио Хонкасало. Ти я познаваш.
Всъщност тя ни запозна и през мен мина връзката ти с Мартичка Божилова.
И с България като цяло. Но Пирио е лично за мен някаква светлина, тя беше човекът, който ми отвори очите за документалното кино. Преди това за мен то беше телевизионни репортажи и новини.
А то е толкова по-интересно!
Да! Бях завършил вече Техническия университет и заминах да живея във Финландия. Тя преподаваше на тогавашната ми приятелка. Пирио беше споменала, че има технически проблем с монтажната техника и аз отидох да видя дали мога да помогна. Тя в този момент монтираше „Трите стаи на меланхолията“.
Тричасовият филм, който беше в Амстердам.