Автор: Ирина Канушева

Тонислав Христов е режисьор доку­менталист, роден през 1978 година в България. Завършил е кинорежису­ра във Финландия. Живее и работи и в двете страни. Сред филмите му са „Семейно щастие“ (2008), „Правила­та на ергенския живот“ (2011), „Ис­тории за храната и душата“ (2013), „Любов и инженерство“ (2014), „По­щальонът“ (2016) – почти всички са показвани на най-големите фес­тивали в Европа и по света. Най-но­вият му филм „Тайният живот на Вера“ е селектиран на два фестива­ла категория А, което е прецедент – на Сънданс, САЩ и на Берлинале. Българската публика го видя на премиерата му в рамките на София филм фест 2019.

Тони, ти живееш в България и във Финлан­дия. Къде се чувстваш по- на място?

В момента живея повече в България. В същото вре­ме историите ми не ги деля на български и фин­ландски, те са универсални. Или дори да са ло­кални, са разказани по универсален начин.

Винаги в центъра на твоите филми е чове­кът. Не изпадаш в умиление, а емпатия има. Накрая на „Пощальонът“ се плаче. Кой те научи на това?

– Не мисля, че се учи. Емпатията е нещо, което но­сиш в себе си и е изключително важно качество за всеки документален режисьор. Длъжен си да се съпоставяш с човека пред теб, независимо той дали е клошар на улицата или президент. Носиш отговорността за този човек, когато е „съблечен“ пред камерата, ти също трябва да си „съблечен“ зад нея. Това ни учеха в самото начало във Фин­ландия: за да разкажеш каквато и да е история, както човекът пред теб е бял лист и ти трябва също да си бял лист с него. Започвате заедно, процесът е двустранен. С всеки мой филм нещо от себе си губя и печеля.

Това означава ли, че чрез филма ти проме­няш съдбата на твоите герои?

И да, и не. Да, променяш им съдбите, и те променят твоята. Аз продължавам да съм в контакт с мно­го голяма част от героите, помагам им… Не можеш просто да влезеш в техния живот и да си излезеш.

Но това означава, че с всеки нов филм на гърба ти се качват нови и нови човешки съд­би?

Ами да. Ти си го избираш. Но е тежко, няма да те лъжа. Носиш си един много сери­озен багаж със себе си.

Ти всъщност къде си учил?

В Хелзинки в „Метрополия“ съм завършил режисура и преди това в техническия в Русе инженерство.

Кои са твоите Учите­ли с главна буква?

За мен най-добрият учител беше Пирио Хонкасало. Ти я познаваш.

Всъщност тя ни за­позна и през мен мина връзката ти с Мартичка Божилова.

И с България като цяло. Но Пирио е лично за мен ня­каква светлина, тя беше чо­векът, който ми отвори очи­те за документалното кино. Преди това за мен то беше телевизионни репортажи и новини.

А то е толкова по-ин­тересно!

Да! Бях завършил вече Техни­ческия университет и заминах да живея във Финландия. Тя преподаваше на тогавашна­та ми приятелка. Пирио беше споменала, че има технически проблем с монтажната техни­ка и аз отидох да видя дали мога да помогна. Тя в този мо­мент монтираше „Трите стаи на меланхолията“.

Тричасовият филм, който беше в Амстердам.