Автор: Стефан Кисьов

Стефан Кисьов е роден на 30.04.1963 в Стара Загора, където завършва средното си образование в местната френска гимназия. Работил е като електромонтьор в трамваен парк, шлосер в химкомбинат, администратор в хотел по Черноморието, сценичен работник в Старозагорската опера, сервитьор в НДК (и резиденция „Бояна“!), бил е емигрант в Швейцария, учил е в Пловдивския и Софийския университети и Сорбоната в Париж, бил е журналист на свободна практика в няколко столични вестника. Автор е на 50–60 разказа, за един от които, „Ретро“, получава наградата на вестник „Труд“ „Сребърен ланец“; на романите „Джубокс“, „Никъде нищо“ (2000; 2002), „Не будете сомнамбула“ (2000; 2001), „Един сервитьор в резиденция Бояна“ (2004), „Екзекуторът“ (2004; с голямата награда на фондация „ВИК“ за български роман на годината), „Твоето име е жена“ (2007; с номинация за наградата „Хеликон“ 2008) и „Воайорът и квартирантката“ (2008), „Тайната на рицаря Капулети“ (2011), на сборника с разкази „Нощта на удавниците“ (2014). Има и една пиеса, играна от Благоевградския и Русенския театър – „Особености на българския национален секс“ (оригинално заглавие „Гларуси“ – 2002). Филмът по негови разкази „Топъл ноември“ получава наградата на Кодак Синелабс за най-добър български филм на международния фестивал за късометражно кино „Филмини“.

Да напишеш ураган

Ето как стана. През пролетта на 2017-та се озовах със семейството си в Куба. Хавана, Мира­мар, Кинта авенида. Ром, пури, комари. Мулатки. Тропик. Среднощни жеги. Колибрита на двора. Буенос диас. Грасиас. Едно от нещата, които си поставих за цел да видя на всяка цена, бяха кръчмите на Хемингуей в Хавана Виеха. „Богиди­та“ и „Флоридита“. Второто бяха ураганите. Бях слушал какви ли не неща за тях. Страхотни са, каза жена ми. Не можеш да си представиш. Вятъ­рът те отвява. Опитвах, но не съм сигурен, че успявах. Все пак посетих въпросните кръчми.

Дори ударих по няколко от любимите на идола ми питиета – дайкири и мохито, по пет долара едното. С ураганите обаче нямах подобен къс­мет. Нямаше и как да стане, те идват през есен­та, през лятото няма урагани, то си е лято. Вместо това имаше дъждове, много дъждове. А когато нямаше, си беше спокойно, тропично лято, криех се от силното слънце, мажех се с кремове против слънце и се гмурках в Атланти­ческия океан, сред рифовете на Мирамар в ком­панията на няколко местни безделници. Опит­вах дори да ловя риби или октоподи по начина по който го правеха те – с подострена откъм пра­вия край кука от арматурно желязо; гмуркаш се, чакаш рибата да те приближи и опитваш да я прободеш. Не е лесна работа, но все пак ми се случи веднъж и да успея – нанизах един октопод на желязото, после жена ми го сготви. Браво, каза ми, от теб става рибар. Трябва по-често да ходиш за риба. Дадено. През септември обаче ни се наложи да посетим френската област Бре­тан, където трябваше да присъстваме на една сватба. И ето ни в Париж. Бонжур мадам. Шанз Елизе, Монпарнас, Нотр Дам, Льо Тур Ефель. Ън кафе сил ву пле. После още четири дни бяхме в едно селце на брега на Атлантическия океан в Бретан; отидохме до Мон Сен Мишел, беше чу­десно, но за малко не се удавихме, докато шля­пахме с боси крака по песъчливото дъно на океа­на, чието ниво по време на отлив там спада с цели десетина метра; той се оттегля с няколко километра навътре, но когато отново приижда, водата се вдига изключително бързо и може да те погълне за секунди. Воала. Накрая, живи и здрави, се върнахме отново в Париж, прекарахме последната френска нощ в хотела във Виль Жуиф, а преди да си легнем, пуснах телевизора. Чак тогава разбрах, че към Куба приближавал ураган на име Ирма. Всички за това говореха. Беше топ новина за всички новинарски канали. Цели островни държави и столиците им из Ка­рибието били заличени от стихията му.