Юрий Яковлев (Брондън), Ани Бакалова (Сестра Речид) и Кирил Димитров в „Полет
над кукувиче гнездо” от Д. Васерман, реж. Красимир Спасов, НДТ „Сълза и смях”,
1978/79

Венцислав Кисьов и Стойчо Мазгалов в „Старчето и стрелата” от Н. Русев, реж.
Красимир Спасов, НДТ „Сълза и смях”, 1979

Задоволен инстинкт или подарък отвън е успехът?

Веселин Ранков (на преден план) в „Тартюф” от Жан Батист Молиер,
режисьор Красимир Спасов, Театър „Българска армия”

Успехът е функция на сложно професионал­но-творческо уравнение: силна драматургия, оригинална постановъчна концепция, правилно разпределение на ролите, интензивна работа над текста, добри работни взаимоотношения, благо­приятна социална ситуация, умна реклама и, да, амбициозен стремеж към успех, но не на всяка цена.

  1. Микрофон и Шекспир. Защо театърът ни говори лошо, не умее да диша, а издиша на сцената и търси помощ от микрофона?

Ако актьорите са недостатъчно добре обучени и немарливи към основните си сценични изразни средства, ако режисьорите са професионално невзискателни и малодушни, нито Шекспир, нито микрофони или други технически финтове могат да скрият посредствения театрален факт. Той е очевиден и крайно неприятен.

  1. Защо пукат коленете на българския те­атър като се изправя?

Виж отговора на въпрос № 9.

  1. Защо жълтее българският театър?

Прекият отговор е – непременното желание да се угоди на „широкия“ зрителски вкус. Предназна­чението на театралното изкуство не е да „угаж­да“, а да възвисява.

  1. Четирите години обучение по ак­тьорско майсторство не са ли прека­лено много? През това време студентите остаряват, а като се качат на професионална сцена гледаме увехнали Ро­мео и Жулиета.

Според мен – не. В НАТФИЗ преобла­даващият брой студенти влиза в Ака­демията на 19 години. Първите две години от обучението им е предназ­начено за усвояване на основните елементи на професията. Следващи­те две години са посветени на адап­тирането им към условията на профе­сионалния живот в театъра – работа над цялостни драматургични текстове, на голяма и камерна сце­ни; работа с режисьор, постановъчна концепция и постановъчен екип; актьорският клас се разбира като театрална актьорска трупа, която участва във всички етапи на един репетиционен процес, като се започне от разпределение на ролите, репетиции по професионално възприетия график, до срещата с публиката в съответния театрален салон на Ака­демията, регулярни представления на спектаклите като репертоарен афиш за абсолвентския театра­лен сезон. Не съм съвсем съгласен с твърдението, че в процеса си на обучение студентите „увяхват“, по-скоро надарените и най-трудолюбивите от тях „разцъфват“. Пък и кой би играл Ромео и Жулиета зависи не само от възрастта, а най-вече от натюре­ла и режисьорската концепция за образите и спек­такъла.

  1. В театрите (говорим все за държавни/об­щински) вече почти няма възрастни актьори, а пиесите са пълни с роли на възрастни ге­рои. Тях ги играят много по-млади изпълните­ли и често се стига до нелепа бутафория. Те­атралното директорство със самонадеяните си неоглеждания или направо глупавото им чиновничество е причина за този дисбаланс?

Ох! Питането ви предполага много, много простра­нен отговор, свързан с нереформираната ни и недо­финансирана театрална система, с липсата на ре­