сегменти и създаването на произведения, кои­то практически няма как да бъдат уличени като фалшиви. Обикновено фалшификаторите губят битката със закона и експертите след допуска­нето на незначителни, „невидими“ грешки. Ембле­матичен случай за това е колекцията на френския художник Етиен Терус (Etienne Terrus), живял 1857– 1922, събирана години наред в малък общински музей. Художникът е слабо известен, с локално значение, познат на ограничен кръг изследовате­ли. Години след създаването на общинския музей се установява, че почти 2/3 от произведения­та в него са фалшиви. Разплитането на измама­та тръгва от малко недоглеждане от страна на фалшификаторите, които са допуснали на едно от платната да бъде изобразена сграда от град­чето Елне, построена години след смъртта на художника.

На второ място – саботирането на пазара на произведения на изкуството винаги е колектив­на акция, планирана дългосрочно и внимателно. Обикновено това е свързано с детайлно проучва­не на художника, епохата, техниката, химическия състав на пигментите, структурата на плат­ното, плътността на полагане на боята, пред­почитания жанр, начина на изписване на името на художника. Отделен раздел в изследването на историята на фалшификатите може да бъде на­писан само за полагането на подписа и особено важното значение, което има това за симулиране на автентичността.

Фалшификат на Цанко Лавренов

На трето място и като че ли напълно пара­доксално става явно, че фалшифицирането на произведения на изкуството е пряка функция от намаляването на познанието за историята на изобразителното изкуство и още по-интересно пряко следствие от оттеглянето на критика­та. Може би това са имали предвид експертите, предупреждавайки за все още предстоящия бум на фалшиви произведения. Казано иначе, наличи­ето на повече фалшификати на пазара на изку­ството говори за спад в образованието и екс­пертността.

Трябва да се посочи и обстоятелството, че вече открито се признава, че фалшиви произве­дения има не само в частните колекции. Против­но на очакванията, не малка част от фалшифика­тите са в големите музеи, независимо от свръх бдителността, която се предполага, че е прила­гана там.

Защо се твърди, че законът бяга редом с из­мамата, но не я достига?

Като цяло съставът на престъплението, свързано с фалшифициране на произведенията на изкуството, има сложен характер. Както стана видно, не са малко случаите, в които извършите­лите на деянието не могат да бъдат нито обви­нени, нито осъдени. Мотивите за извършване на престъплението, характера на вината, целения резултат, обекта и субекта на престъпление­то не са толкова видни и безспорни, че да бъде приложената санкцията на закона без съмнение в правилната преценка.

НАКАЗАТЕЛНИЯТ КОДЕКС – ТЕКСТОВЕ БЕЗ ПРАКТИКА

(ВСЕ ОЩЕ)

От 2019 година Наказателният кодекс на Р.България включва разпоредба, имаща за цел да криминализира фалшифицирането на произведе­ния на изкуството /2/. Член 278б1 казва, че който с цел да набави за себе си ли друг имотна облага фалшифицира художествени произведенията, се наказва с лишаване от свобода или глоба. Худо­жествените произведения са персонифицирани, като са посочени произведения на живописта, скулптурата, графиката и археологически пред­мети. На наказание подлежат и лицата, които предлагат за продажба фалшиви произведения. За да бъде извършено престъпление по смисъл на този текст трябва да бъде установен умисъл, т.е. деецът да разбира значението на извършва­ното от него и да иска настъпването на непра­вомерните последици, а целта на действието трябва да бъде придобиване на имотна облага. За съжаление текстът все още не е свързан с конкретна съдебна практика, която би могла да даде ценна информация за посоката, в която съдът ще интерпретира съдържанието на със­ тава. До момента престъпленията, свързани с фалшиви произведения, са подвеждани под нор­мата на чл. 209 от Наказателния кодекс, който дава определение за измама /3/. Класическата из­мама е престъпление с два предмета – измаме­но лице и ощетено имущество. Необходимо е да е налице неправилна представа по отношение на условията, при които ще се извърши акт на имуществено разпореждане. Съдът изтъква, че от субективна страна класическата измама изисква наличието на пряк умисъл и особена ко­ристна цел. Деецът предвижда, че вследствие на неговото въздействие върху измамения у последния ще възникнат неправилни предста­ви или че ще поддържа вече възникнали такива. Освен това деецът предвижда, че измаменото лице ще извърши акт на имуществено разпо­реждане, в резултат на което ще бъде увредено едно чуждо имущество /4/. Нещо важно – измамата е резултатно престъпление. Заблуденото лице предприеме реални действия по разпореждане с имуществото. Важното в тези случаи е да е причинена реална вреда на заблудения от изма­мата, а при опита ù – да е предстояща такава вреда от действията на заблудения. Не е ва­жно дали деецът е облагодетелстван и дали за него реално са настъпили имотните последици (блага). За да е налице измама, деецът трябва да е създал невярна, неправилна представа за кон­кретни факти от действителността у заблу­деното лице и по този начин да го е мотивирал да извърши акт на имуществено разпореждане, чрез който се причинява нему или на друго лице имотна вреда.