Автор: Майя Праматарова

Съвременното изку­ство подтиква човека да живее, да осмисля и чувства нещата по различен начин. Съвременното из­куство дразни сетивата, мисълта, предизвиква остри реакции и про­мени у всекиго, докоснал се до него. Необходимостта от съвременно изкуство бе особено остра през 90-те, години с енергия за промяна. Именно тогава в страните на по­стсоциалистическото простран­ство се откриха нови списания, фестивали и галерии. В края на 90- те в Москва се появи фестивалът „Нов европейски театър“, възник­нал като „инициатива отдолу“ на група приятели театроведи.

Оттогава минаха 19 години, фестивалът се наложи в Москва, формирайки „своя зрител“, който очаква двата есенно-зимни месеца на годината като време на прово­кации и срещи с непознатото – име, стил, подход към даден материал.

Представените през тази го­дина спектакли бяха екипни твор­би – дори представлението на Димитрас Папайоану се оказа акт на сътворчество с актьорите. По признанието на гръцкия хоре­ограф, за човек като него, който предпочита да държи нещата под контрола на собствените си идеи и възгледи, процесът е бил много труден. Подобни проекти се случ­ват преди всичко в „семейната среда“ на собствения език, страна, компания и затова Папайоану рядко поставя извън Гърция. Показаният на „НЕТ“ спектакъл на гръцкия провокатор се нарича „Великият укротител“ (Културен център „Онасис“, Атина).

Спектакълът е решен като визуални вариации на тема човекът – от раждането до неминуемия край. Под звуците на виенски валс „човекът“ осъз­нава своята телесност, открива свойствата ù, преоткрива ги в досег с при­родата, с флората и фауната, с мита и с културните канони, докато дойде краят и всичко се превърне в пепел.

Всяка вариация започва от една и съща точка: покритото с бяла пелена/ покров тяло се открива в първородната си голота, това се повтаря много­кратно, докато започне поредната сцена, решена със средствата на съвре­менната хореография. Препратките към картини и школи са много и, уловени, те добавят плътност на представлението, обогатявайки го с асоциации от произведения на Микеланджело и Мантеня, Ботичели и Рембранд, Магрит и Бейкън. Всичко е прекарано през актьора, за когото тялото е идеалният ин­струмент за тези метаморфози, натоварени с европейски културни кодове.

Човекът за Папайоану е разчленима същност, която може да се съчетава по различни начини, и при комбинация на крак и хълбок на един човек, с крак и хълбок на друг и глава на трети се раждат прекрасни кентавриди или вплете­ни завинаги „ин“ и „ян“. Количеството артисти, които съграждат и разграж­дат тези живи скулптури, нараства, а образите, които създават, са благо­родни и красиви до мига на пречупване, когато лека промяна ги прави плашещи или обратното – страшното става красиво и полетели към беззащитния чо­век стрели се заковават в земята с металните си крайници, за да се залюлеят след миг като зрели житни класове.

Мъжко и женско, антично и съвременно взаимодействат и пораждат картини в пространството, което прилича на платно с нанесен грунд, върху който може да се наслагва пласт след пласт. Елемент на постоянна трансформация са обувките – те сменят собствениците, с тях земята се

„Великият укротител”: THE GREAT TAMER © Photo by Julian MommertJCM