Никога не съм си давал ясна сметка защо е така. Защо местата, в които не е припарвал кракът на никой от целия ми род – носят тази внезапна епифания на детството. Защо места, които са на хиляди километри далеч от онази селска къща или от приземния етаж на онова малко градче, където съм пораснал, ми връщат усещането за дом и детство. Защо тъкмо едно швейцарско село или голо парче земя в Исландия се превръщат в мадлената на Пруст и отключват цялата тази памет, вдигат шлюзовете на миналото, което ще ме помете всеки момент.

Как е възможен изобщо този превод между толкова различни места и времена. Усещал съм това чудодейно сговаряне, радвал съм му се, но никога не съм търсил сериозно причината. Замислих се тъкмо сега, докато работех над този текст. И обяснението, или поне едно от възможните, дойде преди месец отново далеч от териториите на детството. Пристигнах през нощта в Берлин, хотелът ми беше някъде между Цоо и Гедехнискирхе. Късният октомври беше топъл и излязох да се поразходя. Вървях през празните улици на неделната вечер. Лампите, клоните и леката мъгла рисуваха една класическа есенна картина… Улиците и тротоарите бяха отрупани с листа, утре сигурно щяха да ги съберат. Вървях, заравях краката си в листата, събирах ги на купчинка и… На 9 съм, баща ми е край мен, събираме нападалите върху каменните плочи листа в двора на онази къща в Тополовград. Защо, защо тук този спомен е силен, защо не в София или в самото градче, откъдето е картината… И тогава ми дойде този възможен отговор.

Защото ние всички сме емигранти от родината на детството. И естественото място да срещнеш себе си като дете и собствените си близки е там, в общата чужбина на нашето порастване и остаряване. Личното, телесно усещане за напускане на детството и географското напускане влизат в особена синхрония. Биография и география резонират на една и съща честота. Остаряването е заточение, все по-далеч от земите на детството, все по-далеч от тялото ни на дете. Моят пределен ужас и пределно очакване в същото време е, че един ден в някакъв чужд град, защо не Берлин, ще вървя по една дълга улица и внезапно ще видя как от другия край срещу мен върви момчето, което бях на 9. Виждам ясно това приближаване и с всяка стъпка все по-малко ще знам от коя страна на улицата вървя. Колко тела може да понесе един човек? Всяка емиграция, всичките ни пътувания в крайна сметка са лутания на хора, останали без тази най-важна родина – детството.
14.
Почти всичките ми ранни стихотворения до петнайсетата ми година, както казах, бяха посветени на остаряването и смъртта. Всичко, което съм написал след това, докато остарявам, винаги завива към изгубения рай на онези първи години. Веднъж в късните си 30 попаднах на фотоизложба на Алфред Щиглиц в МоМА. Две обсесии владееха този човек – облаците и Джорджия О’Кийфи. Все нетрайни неща, както си дадох сметка по-късно. Над 200 фотографии на облаци от 20те и 30-те. Разпокъсани, плътни, ниски, високи, перести, дъждовни, кълбести, оловно сиви, при залез, при изгрев, облаци над вода, чезнещи, прииждащи, всякакви… И над 300 фотографии на О’Кийфи. Ръце, длани, гърди, устни, очи, профил, анфас, шия, дори пръстите на краката й… Най-красивата жена, която съм виждал. Бясно снимане на всяка гънка, извивка, на всеки сантиметър тяло… Отчаян опит да спреш изтичащото време чрез непрекъснати стоп кадри. Нещо като в апорията на Зенон със стрелата. Във всеки безкрайно малък момент стрелата, пусната от лъка е неподвижна. Ако снимаме непрекъснато живото, сигурно си е мислил Щиглиц, във всяка част от секундата, в която то още е непроменимо, можем да спрем целия ход на остаряването.

Наместо това всяка снимка безмилостно е регистрирала неизбежното, повехващата кожа, старостта.

Какво ли е, ако имаме една огромна тетрадка, в която записваме буквално всяка секунда от изтичащото време на света? Веднъж опитах да направя този експеримент в рамките само на един ден, дори час. Исках поне замалко да постигна този непостижим, както се оказа, синхрон между писане и изтичащо време. Да карам с неговата скорост. Тогава то би останало неподвижно спрямо мен. Както ако два влака карат успоредно с еднаква скорост, те би следвало да са в покой един спрямо друг.

Взех листа, няколко химикала, сложих часовник пред себе си и започнах. Сведох цялата задача до минимум. Един час в тясното пространство на собствената ми стая, до леко открехнатия прозорец. Часът, нарочно избран, 3 следобед, най-мъртвото време, часът на Христовата смърт.

На втората минута разбрах каква измама е, че можеш да запишеш дори стотна от нещата, които се случват. Особено ако искаш да бъдеш прецизен и детайлен в записките, нищо да не пропускаш. Ще си принуден да изписваш непрекъснато едно и също изречение. Сега пиша в дневника си. Сега пиша в дневника си… Сега… Но още на думата „сега“ сега-то ще е отминало. Светлината се е променила, вятърът отвън е стихнал или се е усилил. В главата ти гъмжи от недовършени изречения. Стотици мускули са се съкратили в тази секунда, милиони нервни синапси са препратили сигнали, всичко в това нищонеслучване кипи от живот, който ще остане неописан.

Животът, който ще остане неописан.

15.

Колекционирам невъзможни истории.

Като

История на облаците през XII век.

Или История на тъмното.

История на небето. История на бебето.