Като се върнал, скрил пъпа на тавана, а на баба ми казал, за да не му се кара, че го бил хвърлил в Берлин (макар той самият да не стигнал до
там). И съдбата си знае работата, няма как да я излъжеш, баща ми също така и не отиде в Берлин. Шейсет години по-късно обикалях улиците на Берлин с пъпа на новородената ми дъщеря, скрит в една малка кутийка от бонбони. Бродех под студения февруарски вятър, оглеждах се и търсех място. Не е лесно да избереш, сякаш от това зависи бъдещето на детето ти. Не вярвах в това, не знам защо го правех, може би заради ритуала, заради дядо ми, не
знам. Не е лесно и да хвърлиш пъп. Сега разбирам моята позната, преносвачката на пъпове, която се оплакваше как се чувства като престъпник, който трябва тайно, контрабандно да изхвърли нещо на някое централно място. Накрая го оставих в задния двор на Хумболтовия университет, под един храст. Казах си, че трябва точно да запомня мястото. Където и да пътувам посвета, винаги водя тайно със себе си поне още две поколения преди мен. Прекарвам ги тайно през скенерите на всички летища, които, слава богу, не ги улавят. Както не улавят този свръхбагаж тъга, който винаги нося със себе си.
9.
Невидимите животни на осемгодишната ми дъщеря, които също тайно, контрабандно минават скенерите на летището: две кучета, коте, кон, канарче, бебе слон и два малки дракона…
10.
Септември, 2014. Ниско небе, сякаш току-що изригнато от вулкан. Ситен дъжд и вятър, равна вулканична земя. След дълъг полет и закъснение в Ам-стердам самолетът се приземява някъде в океана между Eвропа и Америка, по-скоро на луната, отколкото на земята. Исландия. Плоски антрацитно черни камъни, покрити с мъх, треви и тръни, огънати от вятъра. „Ауу, какъв камъняк. Ни домат можеш си засади, ни череша да бучнеш. А бе тия хора акъл имат ли, ще умрат от глад тука, тц, тц. Ами те сигурно вече са измрели, жива душа се не вижда. Къде са им нивите, лозята, градините… Къде са им кравите и кокошките… Само голи чукари, живи да ги ожалиш. Не като при нас на село, дето суха пръчка да боднеш, ще покара, тц, тц, тц…“. Дядо ми и баща ми разпалено коментират и мърморят някъде зад мен, невидими за всички останали.

11.

Спомням си как като деца тичахме подир самолетите с брат ми и им махахме с ръка. Бяхме сигурни, че ни забелязват. Брат ми се кълнеше, че видял веднъж как един пилот също му махнал. Надявахме се един ден да се качим на самолет и да стигнем до държавата Чужбина.

Сега, след толкова полети, чудото се е разбило на парчета, самолетът се е превърнал в някаква претъпкана маршрутка. Чужбина се оказа несъществуваща държава, но все още сядам до прозореца и гледам надолу с надеждата, че един ден ще видя две момчета, които тичат и махат. Ако съседът на седалката спи, махвам плахо и аз. За всеки случай.

12.

Всичко хубаво и лошо вече ми се беше случило в ранното детство. Всичко, което ми предстоеше после, беше да забавям колкото мога, да удържам панически изтичащото време на детството, да регистрирам малките предателства на тялото…

Само там, в детството, безсмъртието е практически възможно.

И всичко, което успея да пренеса оттам, цялата тази контрабанда от истории, миризми, спомени за следобеди, счупено колело, пластмасов индианец, си е чиста печалба, парчета от рая. Цялото ми писане е промиване на пясък, заради някоя и друга златна песъчинка от онова време. Мога да го кажа и така. Ровя непрекъснато из пясъчника на онова минало.

Давам си сметка, да се брои като самопризнание, като смекчаващо вината обстоятелство, че повечето истории са контрабандирани от собственото ми детство. Взел съм ги от едно момче, преди 40 години (има ли давност кражбата?), което се предполага да съм бил самият аз. Грабител и ограбен едновременно. Има и такива, които съм взел от баща ми или от баба ми, добросъвестно ги цитирам.

Искам да кажа, че писателите никак не са невинни. Никога не разказвайте пред тях нещо, което не искате да прочетете после, макар украсено и променено… Моето оправдание е, че по този начин спасявам истории, пренасям истории в ноевия ковчег на всяка книга. В известен смисъл Ной също е бил контрабандист. Навестявал съм често реалните места от моето детство и никога не съм постигал усещането за истинско завръщане. Нито в къщата на село, където прекарах първите си 7 години и ясно си спомням, че бях висок колкото лалетата в градината отпред. Сега лалетата ги няма, градината ми се струва нищожно малка, цялата в бурени, а къщата едва се държи. Нито в градчето, където после израснах и прекарвах всички следобеди пред прозореца. Къщата и прозореца са си същите, само мен ме няма. Личното ми откритие и разочарование беше, че детството не живее по местата на нашето детство. В същото време дойде узнаването, че докато съм в чужбина, детството ми се яввява в цялата си сила. Това чудодейно явяване се случва в различни ситуации, които най-малко го предполагат. Докато броодя за пръв път из улиците на Руан например и мирисът на калии и на урина зад стените на катедралата рязко ме запращат зад къщи, на село, където беше селският клозет и цъфтяха калиите на баба ми. Докато вечерям в един индийски ресторант в Лондон, вкусът на току-що опечените питки ме връща пак там, дълбоко на село, при огнището. Какво е общото между индийската кухня и селските питки пак на баба ми. Общо има, разбира се, и то е, че те говорят на един език. Езикът на някогашните източни колонии, едните част от Османската, другите част от Британската империя. Докато империите господстват и вършат свръхважните си дела, колониите готвят.