7.

Тъга. Преводима ли е българската тъга? Думата е графически и фонетически важна. Нека се опитаме да я прочетем на глас. Кратка е, а състоянието, което описва – дълго. Следобедна дума. Мухите в стаята летят унесени, нищо не помръдва, нищо не се случва. Сутрините са динамични, няма достатъчно време и място за тъга. А тя иска време и празнота, пролука, за да се разгъне. Не е sadness, не е съвсем и sorrow, не е меланхолия. Няма как да се преведе на английски целият славянски концепт зад тази дума. В тъгата има копнеж и несбъднатост, блян по нещо завинаги пропуснато и неслучило се. Тя не връхлита изведнъж, не събаря като вълна, нейните води са лениви, нейната отрова е бавна, омаломощаваща. Думата засяда в гърлото с това Ъ и с гутурала Г след него. Нека я изговорим пак: Тъ-га. Сякаш се опитваш да преглътнеш нещо, което не искаш да изречеш, не може да се изрече, някакъв скрит, потулен плач.

Граматиката на тъгата също е забележителна. Като повечето важни думи тя е в женски род. Тя съдържа един стар и рядък звук, известен някога като „голяма носовка“, изписван сега като Ъ. Няма да открием тази буква в други азбуки, а подобен звук според филолозите се чува само в китайския и турския.

С какво българската тъга е по-различна? Не прилича ли тя на други също трудно преводими тъги като турската тъга, „хюзюн„, за която Орхан Памук има толкова вдъхновени страници? Или на португалското „саудаде“? Не твърде много. Защото това са тъги на империи. На бивши империи. Тяхната тъга е по онова, което са имали и са изгубили. Вероятно е близка до носталгията, болката по един по-голям дом, който вече не притежаваш. Но някога си притежавал.

За разлика от тях българската тъга е тъга на втора степен. Тъга по нещо, което си загубил, без някога да си притежавал. Тъгата на майка ми по Париж, който никога не е виждала и няма да види. Тъгата на баща ми по 1968-а, която никога не се е случила в България и повече няма да се случи. Тъгата по един цял свят, който ти е бил отказан, когато си го мечтал.

През 2010 г. списание „Икономист“ нарече България „най-тъжното място на света“ в една годишна класация на държавите по усещане за щастие. В последните няколко години оттогава насам България неизменно е световен шампион по тъга.

8.

Станах разносвачка на пъпове, оплаква се една приятелка, която пътува доста често по работа в чужбина. Постоянно ми дават бебешки пъпове, във вързопчета, в кутийки, и аз трябва да ги хвърлям я в центъра на Рим, я на Айфеловата кула. Разносвачка на пъпове – какво ли би могло да е това, звучи като търговия с органи. Става дума за онзи малък остатък от пъпната връв, вързан на възелче на корема на бебето, който постепенно изсъхва през първите седмици след раждането, превръща се в малка, невзрачна коричка, отделя се и пада. Другаде вероятно я изхвърлят. Но в България тя грижливо се запазва. Според едно странно суеверие тя е залог за бъдещето на детето. Част от българската непреводимост. Има една българска фраза: „там му е хвърлен пъпът“. Ако го преведем буквално – his/her bellybutton has been thrown there, просто ще звучи странно. Фразата се използва за особено желано, притегателно място за даден човек.

Но това не е само метафора, а си е буквален акт. Вярването е, че където хвърлиш пъпа, натам ще го тегли детето – на нивата, към книгите, или в кръчмата. Или, дай Боже, към града и света. Да хвърлиш пъпа на детето си някъде по-далеч оттук, за по-хубаво бъдеще. Майката на дядо ми хвърлила неговия пъп на покрива. Защото може да го вземе птица и да го отнесе далеч от тук. Птиците пътували, хората – не. Далеч оттук. Това е скритата неизговорената мечта на хора, които са родени, живели и умирали на едно и също място. Като тези преди тях. Разбира се, ако не е щастливата случайност на някоя война, която ще им даде път към света, както се случило с дядо ми.

Когато той заминавал на фронта, баба ми скришом му дала пъпа на баща ми, едномесечно бебе. Хвърли пъпа, заръчала тя, в някоя по-уредена държава. Баба ми никога не била напускала селото и трябва да е имала доста страннна представа за света по време на война. Пътувал дядо ми с пъпа на едномесечния ми баща (как звучи само – едномесечния ми баща) в късния септември на 1944 г. Минал през Сърбия, Македония, Ниш в късната и ветровита есен, по калните и разбити пътища. И не хвърлил пъпа.

В самия край на декември полкът заседнал някъде в Южна Унгария, недалеч от Печ. Любимата на дядо ми Унгария. Разквартирували ги по къщите, помагал, цепел дърва. Цели отпуснати от Бога два зимни селски месеца, преди да дойдат жестоките битки от началото на март. Но не хвърлил пъпа и там.

Минал дядо ми през жестоката битка в района на Драва Соболч, после форсирал река Мур, все така стискал пъпа на баща ми като амулет и оцелял. Гърмели от радост във въздуха през май 1945. Войната свършила, а дядо ми така и не намерил къде да хвърли пъпа. Нямало уредено място, всичко било в руини, Европа изглеждала по-зле от задния двор на собствената му селска къща. Мисля си, че не е и искал, пазели се един друг.