Много вървяха тези от старите немски каталози „Некерман“. Пак тук в лексикона можеш да сложиш дори снимка на любимата си западна рок банда, макар, че това беше цяло съкровище и рядко някой се разделяше с него. Ако нямаш снимка, ще изпишеш името ù с огромни букви. В официалните тетрадки рисувахме петолъчки, а в тази тайна тетрадка – хипи емблемата. В официалните тетрадки пишехме абревиатури като БКП или СССР, а тук сменяхме кирилицата с латиница и изписвахме AC//DC с двете светкавици в средата. Ранно влизане в социалната шизофрения. Или, ако влезем в термините на превода, владеене на различни езици, официален и неофициален, и бързо превключване от единия в другия код.

Но най-важни бяха въпросите. Лексиконът питаше нас, 10-15-годишните ученици през социализма, за нещата, за които училището и родителите никога не ни попитаха. Лексиконът питаше за лични неща и задаваше забранени въпроси: В коя страна би искал да живееш? (Помня, че Италия беше най-честият избор, после Франция, Швеция, САЩ, все „забранени“ за нас места по това време.) Слушаш ли рок музика? Кой ти е любимият състав? Любими филми? Любими артисти? Цял набор въпроси, свързани с „любимото“. Към края идваха най-важните питания: Какво мис лите за любовта? Имате ли си гадже? Целували ли сте се…? В училище не питаха такива неща.

Лексиконът беше онова спасително място, убежище, територия на невинаги осъзнати детско-юношески съпротиви и битки за собствено място и профил, различен от този, който системата налага. Една малка лична ниша, собствена стая, където да се скриеш. Тайно място, където можеш да се видиш облечен с купени контрабандно от някой тираджия западни дънки, да разлистваш внесено пак контрабандно списание „Ролинг Стоунс“ или немския каталог „Некерман“, да се виждаш като свободно пътуващ из света и най-вече в любимите Италия, Франция или Япония. Така тази невинна тетрадка се превръщаше в нашия алтернативен билдунгсроман през 70-те и 80-те. Нашият малък и невинен бунт. Контрабанда на нормалност в един хладен, пълен с идеология и абстракции свят. Опит да минем отвъд собствената си юношеска свенливост и да проговорим за важните, според нас, неща. Проговаряхме бавно, със заекване за любовта, целуването, чужбина, забраните, рокендрола, дънките, униформите, секса. (Няма да забравя как всяка малко по-еротична сцена, допусната от цензурата в книгите за възрастни, беше тайно преписвана и размножавана. Така беше с прословутата 28-а страница от романа „Кръстникът“ на Марио Пузо. Някои от моите съученици внимателно си я бяха изрязали с бръснарско ножче. Дефицит на еротика, който съществуваше заедно с дефицита на апартаменти, дамски превръзки, олио, червен пипер и телевизори. Както казваше баба ми, когато се опитвах да я убедя, че Бог няма – ами то в България какво ли има, ни олио, ни червен пипер. Само тя можеше да събере в едно този физически и метафизически дефицит – Бог, олио и червен пипер.

6.

Чужбина наистина беше отделна държава за нас. Само там имаше огромни шоколади, дълги цял лакът, имаше цигарени дъвки, хората бяха с дълги до раменете коси и бради, дънките им не бяха Рила и Панака, ходеха по концерти на рок банди и други достойни за завиждане неща. Еди-кой си избяга в чужбина, шепнеха тайно по-възрастните за някой щастливец, успял да напусне страната. Но имаше и други щастливци, които легално ходеха до държавата Чужбина и се връщаха. Международните шофьори на камиони, или както простичко им викахме – тираджиите. Те бяха истинските посредници между тукашния и отвъдния свят. Контрабандисти на шоколадови яйца, дънки, сувенири, айфелови кули с термометри, списания и истории за света отвъд желязната завеса. Търговци на блянове. Едва ли някога в друго време или друго място тази професия е била толкова престижна.

Някъде тогава къде на шега, къде наистина се въртеше слухът, че всъщност Париж не съществува, а е измислен от капиталистите, за да ни дразнят. Кой го е виждал, палеше се един съсед. Виждали сме само картички и снимки, ама те може да са фалшиви. А Айфеловата кула е най-голямата измишльотина, че на всичко отгоре и с термометър. Беше виждал такъв сувенир. Но за много от нас сувенирите и международните шофьори бяха единственото свидетелство, че Италия, Германия и Франция все пак съществуват. И всеки от нас държеше в дома си малък спомен, донесен от тираджия най-често – пепелник с формата на Колизеума, венецианска гондола със светещи лампички или споменатата Айфелова кула с термометър. Спомен за място, където никога не си бил и най-вероятно няма да бъдеш. Но това е част от една друга история, която съм опитвал да разкажа другаде.

Дали не сме били точно такива – колекционери на неслучили се истории, на празни бутилки, цигарени кутии и спомени от непосетени места. Оставаше ни само едно – да съчиняваме непрекъснато този свят, който така или иначе ни беше отказан. И това е един от непреводимите китове на българската тъга.