Тогава ми хрумна спасителната идея, че единственият изход е да го запиша. Така хем нямаше да съм го разказал, хем щях да се освободя от него. Знаех да пиша отпреди година, благодарение на дядо ми, скуката и един химически молив. Химическите моливи се плюнчат и тогава пишат влажно и ярко, а езикът ти става син като на таласъм. Та със същия химически молив записах съня върху празните последни страници на една книга. Така пишехме, в празните полета на книгите като средновековни преписвачи, осмелили се да оставят някоя частна приписка, най-вече за да се оплачат. Зъб ме боля, та се не траеше, или нещо такова …

Приписките. Нека отворя една контрабандитска скоба… Приписките от анонимни преписвачи в полетата на свещените книги. Не е ли това същинска контрабанда. Да пренесеш нелегално собственото си преживяване, жива част, плът от тленното си тяло на човек от XV, XVI или XVII век в полето на Свещената книга. Тайният товар на човешкото, пренесено контрабандно в кораба на свещената книга. Представях си живо тази тленна ръка, която пише, студът, болките в зъбите, схващането на тялото от дългото седене,

„Тогава беше голяма и люта зима и мастилото ми ставаше на камък от много лютия студ“ пише през XVII век един монах от Света гора в полето на книгата, която преписва. Или онзи анонимен преписвач, написал в маргината „Ох, гладен съм, та ми е сърцето смъщено“. Ами тази бележка от един горещ август на 14 век: „Да знаете – помолих игумена да пийна и не даде ми. А аз писах през втория ден на месец август, та ако нещо сгреша – да ме простите, а вас – Бог.“ Така контрабандно покрай богослужебната книга е пренесено едно малко доказателство за лошия и стиснат игумен, за тежката жажда на преписвача и за един далечен втори август, който иначе няма как да възстановим.

Затварям скобата и се връщам на онази първа приписка от моето детство, породена от кошмара, който сънувах няколко вечери подред. Както казах, взех тайно тефтера на дядо ми и записах съня криво-ляво с няколко реда, които разказваха приблизително следното: Вечер е. Аз съм до кладенеца, сам и плача. В кладенеца, на дъното, са майка ми, баща ми и по-малкият ми брат. Чувам гласовете им като във фуния. Чувствам се най-самотният човек на света. Напълно изоставен. Спасен, вън от кладенеца, но абсолютно сам. Плачът е двоен, веднъж за майка ми, баща ми и брат ми, които са обречени на това дъно, и втори път за самия мен, обречен на вечна самота, вън от него. Казвам „вечна самота“ и долавям леката ви усмивка. Повярвайте, не, припомнете си, децата имат тайно знание за самота, смърт и прочее големи въпроси, дори да не знаят думите. Като научат думите, ще изгубят знанието. Това е цената. Такъв беше този сън – най-близките ми на дъното на един кладенец, аз – на двойното дъно на ужаса да съм спасен и да съм сам, без тях.

Този сън и тази приписка родиха две неща – собственото ми безсъние и плахите ми опити да пиша. Неразказаният кошмар беше първото нещо, което написах. По-точната дума всъщност е „записах“. Спаси ли ме това първо записване? И да, и не. Никога вече този сън не се повтори. Но и никога нямаше да го забравя. И още нещо. Давам си сметка сега, че мотивът на онова 6-годишно момче и моят днес през всичко, което съм писал по-късно, е един и същ. Пиша, защото ме е страх. Страхът е основателна причина за писане.

5.

Когато говорим за детство, писане и контрабанда по време на социализъм, няма как да не споменем една особена „нелегална“ тетрадка, която всеки от нас тайно притежаваше и даваше на другите за попълване. Лексикон се наричаше тя, без да има особена връзка с речника. Една тетрадка малко по-голям формат, обвита с някаква цветна хартия, което само по себе си вече беше ерес. Всички останали тетрадки в училище трябваше да бъдат еднакви, в бяло, с един и същ етикет. Социализмът, кой знае защо, беше подоз рителен към разноцветното.

В първата част на лексикона записвахме своите въпроси, които после пускахме сред приятелите си от класа. Всеки, който отговаряше, трябваше накрая да добави „за спомен“ рисунка или изрязана отнякъде картинка, мъдра мисъл, пожелание или римувано стихче. В един момент лексиконите се превърнаха в истинска обсесия. Всеки притежаваше такъв, разменяха се в училище, предаваха се от ръка на ръка, макар че учителите често ги залавяха и отнемаха.

Защо тази тетрадка беше толкова важна за нашия юношески билдунгсроман? Какви забранени неща пренасяхме в нея? Да започнем с най-невинното: пренасяхме цветове. В другите тетрадки можеш да пишеш само със син химикал, с червено пише и поправя учителят, други цветове няма. В лексикона забраната пада, тук може всякак, в зелено, червено, черно, жълто, първи употреби на флумастер (ако имаш)… Можеш тайно да изрежеш цветна картинка от стар журнал на майка ти и да я залепиш върху страниците. Най-ценни бяха картинките от западни списания, но такива се намираха адски трудно.