Книгата The Story Smuggler е публикувана първо на английски в престижната поредица Cahiers (Тетрадки) на Американския университет в Париж и Sylph Editions, превод на Даниъл Гън и Кристина Ковачева, в края на 2016 г. Илюстрациите в изданието са на Теодор Ушев. Всяка от изящно оформените книжки на поредицата включва фрагменти, есета, фикция около темата за превода в широкия смисъл на думата, писането и паметта. За първи път български автор е поканен в тази поредица, сред писатели като Хавиер Мариас, Мюриъл Спарк, Елфриде Йелинек, Ласло Краснахоркай, Пол Мълдун, Лидия Дейвис, Ан Карсън и др. Премиерата на книгата беше през май 2017 г. в легендарната книжарница Shakespear&Co в Париж.
Из Контрабандистът на истории
1.
Първото ми „емпатично познание за литературата дойде в ранното ми дет-ство в една най-обикновена, дори долнопробна, квартална закусвалня. Тук баща ми ни поръчваше всяка сутрин шкембе чорба и лимонада. Масите – квадратни, мушамите – прогорени от цигари, шуберът – мазен, а стъклата – запотени от горещата чорба, която всички шумно духаха и сърбаха с много оцет и чесън. И там, върху синя плексигласова табелка на стената, прочетох за първи път:
„Писателите са хирурзи на човешката душа. Те трябва да изрежат от нея всичко гнило и разложено.“
Сричах я всеки път, докато сърбах чорбата си. Една лъжица – „хирурзи“, една – „гнило“, още една – „разложено“… Особен вкус имаше тази чорба.
Не знам на кой идеологически ум му е хрумнало да сложи тази табелка точно в закусвалнята, където така и не видях жив писател да сърба чорба. Писателите обитаваха други светове и други кръчми. Тук се хранеха само работниците от първа смяна. Бях на 7–8 години и живо, с цялата емпатия на детето, вече си представях писателите с бели престилки, ръкавици, маски на лицата и огромни скалпели за душата. Все още нямах ясна представа за материята на душата, къде точно сред вът решните органи се намира и дали кърви. Но явно беше нещо, което гние и се разлага, та се налага непрекъснато да бъде орязвано. Намразих на мига писателите, а към душата, където и да се намираше тя, по-скоро изпитвах съчувствие и боязън.
Никога не забравих плексигласовата табелка в онази закусвалня и ако трябва да посоча 5 неща, които са ми повлияли в това, с което се занимавам, след Борхес, Библията и баба ми бих посочил и нея. Тя ме спаси от претенцията да режа чо-вешки души. Мисля, че тогава завинаги убих ли-тературния хирург в себе си. Знам от детството си, благодарение първо на баба ми и нейните разкази докато заспя (имах страх от заспиването), че историите, разбирай литературата, служат най-вече за утешение. И че онова все така неясно пухкаво същество, което наричат душа, представях си го като домашния заек, меки уши и топли лапи, та то няма нужда от нож, а по-скоро от утеха и приласкаване.
Да погалиш един заек, плахия заек на душата. Какво повече можем да искаме.
2.
На 6 сънувах страшен сън, който с методич-на точност се повтаряше три нощи. Тогава живеех на село и баба ми беше единственият човек, на когото можех да го разкажа. Спомням си ясно как ме спря още на първата дума и каза, че страшните сънища не се разказват, защото оживяват, май каза „пълнят се с кръв“. На следващата нощ го сънувах отново. Нито можех да го разкажа, нито да мълча повече.