Светът след Нидерландската полифония

Festina possumus ?

(Ще успеем ли набързо)

Да зародиш явление е трудно, да оплодиш нов стил е феномен. Музиката всепоражда своите яв­ления, инвенциите чрез форма създават стил. Но пък всеки, който иска да посегне към развитата стилистика отпърво се препъва, после тръгва упорит. Да вземеш тонове, да наредиш мозайка, да надскочиш и случайността – това е практика от доброволни обръчи на мисълта за постигане на пожелани откровения. Това, което искаш да извли­чаш с твоите сетива, трябва да се облече в пред­стави с форма – изтръгнато усилие на волята ти. За всяка нота като тонов знак ще имаш ли доста­тъчна напрегнатост на съчиняващата същност? Ще стигнеш ли до там, додето мисълта лети за хващане на звуковите изражения? Недей опитва без да сложиш картата на изблика – решение с обилно знание и с подтик за завършека на ясна цел. От множество се ражда яснота, а от недостиг – само бъркотия. Дали ни се вижда объркана музиката „нидер­ландска полифония“/1/ (многозвучие от ниската земя)? Не ни ли се струва, че има някакво налучква­не на глед и слух в такава нотно-тонова карти­на? Съвсем сигурно е, че възходът в музиката на Европа иска многовековен труд и далновидност. Осъзнаването на интерваликата от десети чак до четиринайсети век е както умозрително, така и силно емоционално напрежение. Чудото да схва­неш консонанса/дисонанса като осъзнати, раз­членими, чувствани и приложими модули разсейва всякакво съмнение за случайност. Музикалният „тъкачен стан“ иска напрегнато внимание додето нишките се преплетат и заживеят своя багрен нов живот. Коя нишка да изтегля, кой тон да сло­жа? Стои ли този цвят добре, звучи ли тоновото съчетание? Това е не само естетическа инвенция, но и съобразяване с изстрадването на красивото. Що е то „красивото“, когато тъкмо го градиш, ко­гато тъкмо си създал система? Трудно е да след­ваш собствените указания, градени с твоя ум, сърце и воля. Тъкмо нещо си открил сега и как да го приложиш по-свободно? Евристиката има вече своя схема, а въобразеното си търси нови прохо­ди. Импулсът на откриването отбелязва точки (punctus contra punctum)/2/ при формиране на новия модел. И тогава почва трудността да разиграеш ново в следващи творения. Прилича на мозайка от откритите сегменти, но не към произвол, за­щото търсиш нещо точно. Именно това, което търсим след пораждане на първото да бъде про­изводно по-широко, пак почувствано и разиграно. Да следваш тонови игри с налучкване е синоним на отказ в европейското достигнато. Не искаш само проходи в теоретични схеми, но как да стане об­щото от малкия детайл? Оттук те чака „препо­тяване“ в усилието да впрегнеш „блеснала искра“ в избрания от тебе улей. Граничи с връщане назад, привидно тясно, но всъщност – нова формула от „A“ и „B“. Такъв лимит създава етикет за действие нататък, но за да стане и критериен модел за вся­ко „ново“ (novus). Да създадеш подстрочника/3/ на твоя „verbum“ толкова подвижен, че да стигнеш и „oratio“, „sententio“ и накрая да направиш речник!/4/