за Ал Пачино. Или за Роберт де Ниро. За Мерил Стрийп. За Кейт Бланшет. За Алиса Фрейндлих или Ирина Чурикова. Или за Сергей Юрски и Алла Демидова. Те умеят да се „превъплъщават”, ако употребим термина на Станиславски. Алла Демидова  използва друго определение. Тя назовава образа, в който актьорът се превръща, „фантом”. Говори за умението да видиш, да създадеш „фантом на образа”.

Само че пътят към тази трета фаза според Жан Вилар (а и моите наблюдения го потвърждават) минава през втора фаза – фазата на „излюпването от какавидата”. Тя е мъчителна.

Когато на актьорите им „писва” да играят само себе си (особено, когато нелюбопитните режисьори не им предлагат различни обстоятелства, а ги експлоатират безпощадно в едно и също амплоа), те почват да се мъчат да изобразят друг човек. И го правят отначало (уви!) твърде грубо. Обикновено изваждат на показ  подтекста на образа, представата си за образа. Ако на героя съвестта му не е чиста, такъв актьор си лепва страдалческа мина на лицето и няма значение, че играе с детето си или сваля мадама. Той е скръбен през цялото време…

Или си намислят някаква битова, жанрова характеристика, която надяват като маска върху героя си…

Минава се през подражание на знаменити предшественици… Повечето актьори така и не успяват да прегазят това тресавище, някои затъват в него, някои се връщат на познатия, сигурния бряг. Оцеляват малцина.

Аз съм дълбоко убеден, че Руси Чанев е един от тези малцина. Той умее да се превъплъщава, да създава „фантом” на образа. За това как го прави ще се опитам да разкажа в следващите глави, макар че си давам сметка за крайната субективност на това свидетелство. Ако опитате да разпитате самия него (мъчел съм се), той ще ви прати „да си гледате работата”. Но все пак ще се осмеля да поразкажа нещичко. Готов съм да си понеса последствията.

След връщането си от Москва аз заварих Руси тъкмо във фазата на „излюпването от какавидата”. Според мен, той не беше открил още своя си начин да създава „фантома на образа”. Аз съм убеден, че рецепта за превъплъщение няма. Никой не може да научи никого как става това. Може да се ползва системата на Станиславски, за да се усвоят някои актьорски техники, може да се култивира вкуса на актьора. Но „вмъкването в кожата на образа” си е занятие много лично, всеки истински актьор си го постига сам. По един начин го прави Ал Пачино, по съвсем друг – Роберт де Ниро. Ето ви едно свидетелство от  режисьорът на „Жега” Майкъл Ман: „За Де Ниро образът е като сграда. Той работи с невероятно упорство, детайл след детайл, изгражда го като най-съвестен строител. Вникването на Ал в образа е по-различно. Напомня за Пикасо, който остава часове наред втренчен в празното платно. А по някое време грабне внезапно четката и нанася няколко щриха върху него. И ето ти част от образа.”

В началото на 70-те Руси си търсеше неговия си начин…

Когато готвех „Да отвориш рана”, аз без успех подбирах актьори за ролята на Бенковски. Оплаках се пред жена си, Марина, че удрям на камък. Марина е руска еврейка и хал хабер си няма от българската история.

– Какъв е този Бенковски? – ме попита тя.

Взех да й разказвам за авантюриста Гаврил Хлътев – гавазинът на персийския консул с платена любовница-арменка, подпалвачът на Цариград, апостолът с чужда самоличност, който омайва с лъжите си хората и накрая сам пада жертва на собствената си лъжа… Марина ме спря:

– Не те питах „Кой е?”, а „Как изглежда”?

– Висок, хубав, рус, синеок…

– Руси Чанев – отсече моят „личен кастинг-режисьор”.

Във всяка шега има истина – жена ми участваше активно в подбора на актьорите; тя има голяма заслуга, например, за избора на Таня Шахова в „Трампа”, на Любов Любчева в „Черната лястовица”.  Особеното е, че Марина ги оценяваше по гласа. Тя има абсолютен музикален слух. Забавлявах се, като натисках пет произволни тона върху клавиатурата на пианото, а тя безпогрешно ги отгатваше. Нейното си е дарба – тя чува света, а не го вижда.

Когато се усъмних в предложението й за Руси Чанев, Марина отсече:

– Той вече говори вярно!

Аз го поканих на проби. Драгалевци все още беше село. Както и при „Изпит”, се намърдахме в един селски двор, облякохме Руси и Филип Трифонов (той беше протагонистът Бобеков) в много близки до истината костюми, направихме им грим, заснехме една препирня между двамата. Още по време на снимките усетих, че замирисва на истина, а на екрана това се затвърди. Тогава за пръв път се сблъсках и с другия феномен – киногеничността на Руси. Че Филип има такава си знаех, но как лицето на Руси „лепна на чаршафа”! Ала освен киногеничността, ме впечатли автентичността на героя. Да се играе историческа личност е дваж по-трудно от съвременник. Върху актьора тегне масовата представа за героя. В изпълнението на Руси Бенковски ставаше жив човек.

Като че ли това е най-важната характеристика за третата фаза на актьорлука в киното: да живееш в героя органично. В киното не се играе, в киното се живее. Тоест, играе се, разбира се, но не ти личи, че играеш!

Но спряха „Да отвориш рана”, нашата среща с Руси се отложи… Ласкае ме мисълта, обаче, че и аз някак-си съм го накарал да ми повярва, защото няколко месеца по-късно той се появи с документалната морализаторска книжка на прокурора Петко Здравков „Един прокурор разказва” и ми предложи да напишем сценарий по една от историите – тази за крадеца Касабов.  Условието му бе:

– Аз ще играя крадеца-тарикат!

Прочетох спомена. Бе написан в стила на Макаренко, ала интуицията ми прошепна, че може да се „наплюе системата”.

Не си позволявам да правя обобщения за моите филми, но една мисъл ме е водела, докато съм ги правил: „Да оставя свидетелство за духа на времето, в което съм живял!”  Лошо, хубаво, но свидетелство. Когато това те води, по-лесно понасяш неудачите. Казваш си: ” Поне се постарах да оставя свидетелство.” Нашето поколение израсна в тоталитарната система. Всеки мислещ човек по свой си начин стигна да нейното отрицание. Аз вече писах как от възторг и преклонение пред нея стигнах до убеждението, че тя е безчовечна. Следването ми в Съветския съюз много помогна да мотивирам това убеждение. И в „И дойде денят”, и в „Гардеробът”, и в „Авантаж”, и в „Трампа”, и в „АкаТаМуС”, и в „Лагерът” аз се опитах да свидетелствам за насилието, което системата извършва над личността. Тогава, в онази тежка за мен 1975 година аз така формулирах пред Руси моето условие:

– Аз пък ще се захвана, ако наплюем системата!

Той не беше против. Така се зачена „Авантаж”.

Към внуците – По-нататък ще твърдя, че хрумването за филм е много личен процес, че то не понася външна намеса. Но ако предложението прави човек „от твоята кръвна група”, ако то съвпадне с нещо лично, съкровено, може да се получи.