„ДА ОТВОРИШ РАНА” (1975)

„Да отвориш рана” бе дипломният сценарий на Боян Папазов. Боян по това време бе най-добрият ми приятел. Нашият кум на сватбата с Марина.

Ние с него се засякохме във ВГИК. Бяхме на едни години и на един акъл. Деляхме  една стая в общежитието. Сприятелихме се дотам, че пишехме заедно. Като се прибрахме от Москва, работехме „на черно” – от колективите ни възлагаха да поправяме приети за производство сценарии. Разбира се, имената ни ги нямаше върху екземпляра. Но това ни докарваше по някой лев, а и трупахме драматургичен опит.

Не знам кое беше кокошката и кое яйцето – дали страстта ни към Захари Стоянов, Иван Хаджийски или Бенковски срещу Бобеков – два антипода в нашата история (като при възгледите на Бобеков авторът, Боян, бе заимствал с широки шепи от разбиранията на Левски). На мен „Да отвориш рана” ми лежеше на сърцето и като ми го възложи Писарев, се развихрих. Написахме заедно с Боян режисьорската книга, избрах актьорите, местата… Бяхме пред снимки, когато неочаквано продукцията бе спряна.

Петнадесет години по-късно разбрах истината. Чак по време на прехода. Преди си мислех, че причината за спирането е колега от филма за телевизията. Бе стигнало до ушите ми, че един народен представител бил ходил при Тодор Живков, за да го моли да спре нашия филм, защото не можело да има двама Бенковски едновременно. Умът ми не го побираше. Защо да не може? Филмът не е музеят на мадам Тюсо. Разни актьори, разни сценаристи, разни режисьори – различни подходи към образа!

Аз много се скапах от забраната. По-лошо: изпаднах в депресия. Как се бе отразило дереджето ми върху моите близки ще разберете, като ви разкажа един сън на баща ми.

– Сънувам, татко – разказваше баща ми, – че съм на поход в планината. (Татко беше запален турист. Хвалеше се, че е „ветеран турист”.) Вървим по една поляна и отведнъж от небето каца един вертолет. На бай Тошо хеликоптерът. И той ми маха: „Ела, бай Митьо, ела да те повозя! Нали си най-старият турист в България?!” Качвам се аз. Летим. И – мечка страх, мене–не, му викам: „Абе, другарю Живков, що не кажете да оставят на мира сина ми? Защо да няма и втори Бенковски?” И на това място, Гошко, се събудих. Не можах да чуя какво ми отговори Тодор Живков.”

Но не колегата е бил причината за спирането на „Да отвориш рана”, а договорка между шефа на Кинематографията и шефа на Телевизията.

През 1975 година се навършваха 50 години от атентата в църквата „Света Неделя”. Киното щеше да отбележи тази дата със „Закон за защита на държавата”, а телевизията със сериала „По дирята на безследно изчезналите.”

А през 1976 се отбелязваха сто години от Априлското въстание. Телевизията правеше „Записки по българските въстания”, а киното – „Да отвориш рана”.

Пазарлъкът бил, че ако Писарев спре „Да отвориш рана”, Славков щял да спре „По дирята на безследно изчезналите”. Всеки получава правото на един юбилеен продукт и съответните похвали! Така и направиха. Само че сценаристът на „По дирята…” бе тогава партиен секретар на Съюза на писателите и две години по-късно сериалът бе произведен.

А аз изпаднах „в дупка”.

И загубих най-добрият си приятел. Заради това ровя този миризлив спомен, а уж се заричах в началото мемоарите ми да не човъркат обидите. Но ме боли, че вече не сме приятели с Боян…

Поради криво разбраната ми принципност…

Като спряха филма, Боян заяви, че ще напише пиеса и аз ще я поставя. Това ме върна малко към живот и аз зачаках с надежда. Водеха се преговори с Пазарджишкия театър. Мина се, не мина време, среща ме Стефан Цанев (с него бяхме състуденти) и ми казва:

– Боян е написал много хубава пиеса. Ще я правят в Пазарджик.

– Знам – казвам. – Аз ще съм режисьорът.

– Ти ли? – зачуди се Стефан. – Доколкото знам, друг я прави вече…

Тук трябваше да си спомня мъдрата притча-поука: „Като ти се качи кръвта в главата, брой до 25!” Но – не! Звъннах на Боян… Казах му, че ме е предал… И от тогава не сме приятели…

Сега, след толкова години, преценявам, че хората от театъра сигурно са били прави – кой ме знаеше мене? Един-два филма, нищо не бях поставял на театрална сцена…

И друго – Господ ме пожали като не ме допусна до този филм. Структурата на сценария бе много авангардна: успоредно вървяха две фабулни линии. Едната тръгваше от агитацията на апостолите в началото на 1876 година и следваше хронологията до избухването на Априлското въстание. Но втората, която се преплиташе с първата в паралелен монтаж, започваше от смъртта на Бенковски и се връщаше назад до избухването на въстанието. Сещате ли се как щеше да гледа това доверчивата публика, която и до ден-днешен обича филмите да са като нагледна илюстрация към патриотична историческа читанка?

Но пък имаше и нещо добро в този аборт. Благодарение на „Да отвориш рана” ние се срещнахме отново с Руси Чанев.

Руси Чанев

Когато аз бях в единайсети клас, а Руси в девети, ние играхме в „Двубой” на Вазов. Цяла година репетирахме в драматичния кръжок към Пионерския дом на Бургас. Всички ние, останалите, още през есента се навряхме в щампите на образите си и се чудехме защо Руси се мае, изговаря текста, без да пресилва интонацията, премерва си походката, жестовете… Дойде пролетта, а той не напредваше. Малко преди премиерата (а тя се състоя на сцената на Драматичния театър „Адриана Будевска”) Руси неочаквано „дръпна”. И на генералната репетиция, и на премиерните представления ни зашемети с изпълнението на Драгалевски. Мария Карел (тогава Притуп), нашата режисьорка, ни погледна значително и натърти:

– Господа, (тя така ни наричаше), господа, това е артистът!

И посочи Руси. Нищо повече не добави, но и без допълнения бе ясно…

Аз отидох в казармата, а Руси започна да играе в Бургаския театър. Роли. Не масовка, като някои от нас. (Аз бях „Пети магарешки бодил” под водачеството на Петър Слабаков – „Генерал магарешки бодил” в „Крал Пиф-Паф, но не е там работата”, постановка на Юлия Огнянова.)

Руси ми пращаше в казармата писма, дълги шестнадесет (16!) страници. Описваше ми репетициите, декорите, мизансцените…

През 1963 година, когато Руси завърши гимназия, все още бе в сила закон, според който всеки младеж, завърши ли гимназия, отива в казармата. Едва след нея има право да се явява на изпити във висше училище. Актьорите от театъра обичаха Руси и решили да му помогнат за ВИТИЗ. Завели го при Желчо Мандаджиев, ректор на ВИТИЗ тогава. Руси му рецитирал „Ювенус дум сумус” на Валери Петров и бай Желчо се захласнал. Разрешил му да се яви на изпит. Вписали Руси като последен в списъка на кандидатите, а в листа на приетите той бил първи. Желчо Мандаджиев имаше „връзки” при военните. Какво е правил, какво е струвал, не знам, но Руси бе освободен от казармата и постъпи във ВИТИЗ като детето-чудо. В същата година, когато аз отидох да следвам в Москва.

Пътищата ни се разделиха. Почти не си пишехме. Научавах в кои филми се е снимал. През лятото на 68 се видяхме за малко в Пловдив. Той вече беше актьор в младежката трупа, с която Коко Азарян поставяше „Уестсайдска история” и другите си нашумели спектакли. Руси имаше успехи в киното: един запомнящ се епизод в „Цар и генерал” и една запомняща се роля в „Най-дългата нощ”. Беше играл в забранения „Понеделник сутрин”. Аз нямах дори дипломен филм по това време…

Когато се прибрах в България и се очерта на хоризонта „Изпит”, естествено, че първият за когото се сетих, бе Руси. Като юноши си бяхме дали дума да работим заедно.

Гледах Руси в някаква театрална постановка. И изстинах. Неговото изпълнение бе в противоречие както със замисъла на режисьора, така и с представата ми за автентично актьорско присъствие.

Какво бе станало?

Бях прочел някога, някъде, че Жан Вилар говори за три фази в развитието на актьора. В първата актьорът съществува органично, играе себе си. Това е, което Станиславски нарича „Аз в предложените обстоятелства”. В киното много, да не кажа, повечето актьори спокойно си остават в уютните пазви на тази фаза. Някои остаряват и не се променят – играят себе си. Талантливите го правят добре и никой не им се сърди. Те просто умеят да подбират сценарии, които им предлагат разнообразни „предлагани обстоятелства”. Жан Габен, да речем, употребяваше една и съща актьорска техника и в ролята на бандит, и в ролята на аристократ. Обстоятелствата и произтичащите от това следствия го правеха различен. Ален Делон е от тази боя. Но не може да се каже същото