Музика към „Черната лястовица”. В откъса: Магдалена – Любов Любчева и цигани-калайджии.
Божидар мразеше цитатите в музиката. В „Трампа” в един епизод трябваше да звучи на заден план българска естрадна песен. По време на монтажа бях подложил някаква актуална естрадна „лигня”. Много ми харесваше как „пасна” на сценката. Божко категорично възрази и написа своя песничка. Бая спорихме тогава.
Аз твърдях, че колкото и да се старае, не може да докара мелодията до съвършеното бездарие на използвания от мен цитат. Той настояваше, че можел. Е, не можа. Неговата естрадна мелодия бе живичка, простичка, но не беше бездарна. Обаче свърши работа.
През този век, 21-ият, не работихме заедно. Точно заради непоносимостта му към цитатната музика. В „Лейди Зи” Лечко разказва на сина си, бебето Златин, за майка му чрез песни. Лечко (такъв, какъвто се получи във филма) за нищо на света не би могъл да съчини свои мелодии към тези песни. Те можеха да бъдат само, както е прието да се казва, кавър версии на вече съществуващи популярни шлагери. С това Божко нямаше да се съгласи. И аз поканих Мира Искърова и Христо Намлиев.
Божидар с нищо не ми показа, че се е обидил. Продължихме да си гостуваме семейно.
А когато след операциите на очната ми ретина аз лошо виждах и ми бе нужен придружител за разходките из квартала, Божко по комшийски ме извеждаше да направим няколко тегела покрай Дървенишкото дере…
Една година след смъртта му Емилия направи възпоменателно събиране в кино „Влайкова”. Показаха филм за Божко, звуча негова музика. Голямата изненада дойде накрая: Емилия съобщи, че ровейки в архива му, открила видеозаписи, за които не била подозирала. На тях Божидар седи срещу камерата и рецитира свои стихове. Сам, у дома си. Той така умно и въздействащо артикулираше словото, че аз изпитах ревност към незнайния режисьор на тези изпълнения. Пресрамих се и попитах Емилия кой е режисьорът.
– Няма режисьор! – каза тя. – Божко сам си е включвал камерата и се е записвал!
Господи, казах си, колко талант е криел този човек!
Гардеробите се познаха
Художникът на филма Георги Тодоров – Жози, актрисата Роз-Мари де Мео, аз и актьорът Филип Трифонов.
„Гардеробът” беше странно изживяване. Никакъв художествен съвет не чете сценария на филма, никакъв художествен съвет не прие готовия филм. Защо ли? Кабинетите и ателиетата, които изброих в началото на тази глава, бяха обединени в един Национален клуб на младата художествено-творческа интелигенция. Негов председател бе Иван Славков, Батето – зетят на Тодор Живков, тогава шеф на телевизията. Ние правехме „Гардеробът”, използвайки базата на документалната студия „Екран”. Тя беше подразделение на телевизията. Иван Славков разписа сценария за производство, без много-много да вниква в него. Той разписа и приемането на филма, без да го е гледал. За последното съм сигурен, защото бързахме да извадим копие и той „пусна” филма на доверие. Каза, че щял да го види на семинара в Приморско, заради който бе цялото препускане. През август 74 година в Младежкия център на Приморско се проведе лятна сбирка на младата художествено-творческа интелигенция. Операторът Георги Ангелов–Юри бе извадил топло-топло копие на „Гардеробът”, което ние завъртяхме в Летния театър. Лентата не бе изсъхнала още. Скъса се по време на прожекцията, аз получих сърцебиене; да не се връщаме към кошмарния спомен. Дори и сега е мъчително… Да ти се скъса филмът е изпитание, прави се голяма пауза, нарушава се ритъма на гледането, а на всичкото отгоре, киномеханикът не може да продължи от мястото на повредата – той пропуска част от епизода… Образно казано, все едно хърделист да се препъне в препятствие на пистата… А бяхме разлаяли вече кучетата! На обсъжданията през деня, преди прожекцията, Владо Игнатовски бе хвалил филма, бе заявил, че това е първата лястовичка от един бъдещ проект за съвместно творчество на младите – и в киното, и в театъра… На тази сбирка присъстваше самият Тодор Живков. Той не реагира на желанието ни за самостоятелни младежки прояви, но като останали насаме шефовете, Тато бил казал:
– Никакви такива! Младите – под крилото на Съюзите!
В превод – старите да внимават какви ги вършат младоците.
На следващия ден след прожекцията отидохме да си вземем копието от прожекционната кабина. Каза ни се:
– Няма го!
– Къде е?
– Взе го УБО –то.
За непосветените пояснявам абревиатурата – Управление по безопасност и охрана. УБО –то бе занесло филма към правителствената резиденция в Евксиноград.
Мина време. При една среща аз попитах Иван Славков кога ще пуснат филма. Той замаха с ръце:
– Мани, мани, гардеробите се познаха! Ще го задържим малко; да го позабравят…
Показаха „Гардеробът” по телевизията едва през лятото на 1976 година, половин час преди Иванка Христова да метне гюлето за олимпийската си титла. Цяла България чакаше своята шампионка, а вместо това някакъв-си високо технологичен гардероб караше едни младежи да маршируват и кротуват…
Гардеробът диктува изисквания. В откъса: Славчо – Филип Трифонов, Камелия – Роз-Мари де Мео. Гласът на гардероба – Васил Михайлов
Очевидно, гардеробите бяха насрочили и часа на прожекцията.
Към внуците – гардеробите са по-опасни от баобабите, защото баобабите не се променят, а гардеробите се усъвършенстват във времето на технологиите и мимикриите.