Другата тема бе игриво – предизвикателна, с много ирония към „хъса” на двамата герои.

„Музика с хъс, Гардеробът”. В откъса : Славчо – Филип Трифонов, Камелия – Роз-Мари де Мео.
Бяха години на хъс и очакване и за нас. Млади години.
Божко живееше в една къщурка на улица „Старият воин”. Ходеше легенда, че е била нелегална квартира на виден комунистически функционер. Тази едноетажна постройка нямаше мазе, подът бе положен направо върху земята. Стаите бяха „облицовани” с талашит, уж за да предпазва от влагата. Ала между тухлените стени и талашита се провираха и се виеха към тавана зелени бурени, които обитателите редовно подкастряха. Но напираха нови. Топяхме заедно с Божко черна смола на двора и замазвахме пролуките. Не помагаше. А той имаше задух. Затова пък никой не протестираше срещу пианото в самотната барака. И ние с него много се забавлявахме. На това пиано сами записахме цялата музика за театралния ми дебют във ВИТИЗ – драматизацията по „Преди трети петли” на Василий Шукшин, която аз поставих с дипломния клас на Гриша Островски. Освен пианото в партитурата взе дейно участие и велосипедът му. Тракането на една пластинка по въртящите се спици създаде музиката за появата на дъщерята на баба Яга – „с мустаци”. И на Змей Горянин…
На това пиано Божко ми просвири темите от „Авантаж”. Струва си да възпроизведа неговото обяснение за първата, дръзката тема.
– Това е на Петела песента – казваше Божко. – Той си я пее все едно. От сърцето му да идва. А каква песен може да пее Петела? Шлагер от онова време.

И той накара жена си да му тананика популярните шансони на соца. Хвана се за един от тях и съчини мелодията.

Темата на играта от „Авантаж”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Жела – Пламена Гетова.
Втората тема – темата на несбъднатата надежда, темата на „там, където няма никога да стъпя” пък беше в унисон с гъбите, които растяха около краката на пианото му.

Темата на несбъднатото от „Авантаж”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Крадецът, хванат на пусия – Крум Крумов.

Когато се преместваха от „Старият воин”, Божидар нае специализираната бригада на Филхармонията да пренесе концертното му пиано. Майсторите го надигнали и ръцете им хлътнали в прогнилата долна дъска на инструмента…
Никога не пишеше дори и една нота, преди да е гледал филма. Казваше:
– Филмът ще си поиска музиката.
Гледаше грубия монтаж, след това ме викаше у тях, сядахме до пианото и той ме молеше да му говоря за филма, за героите, за смисъла на сцените. Слушаше, слушаше, неочаквано слагаше ръце върху клавиатурата и изсвирваше мотив.
– Нещо подобно ли?
Аз рядко не приемах предложенията му. Повечето бяха точни. Е, позволявахме си понякога някое от записаните вече парчета да го разместим, да го поставим не в епизода, за който е било предназначено, а на друго място. И той не възразяваше, разбираше, че не е толкова важно  къде  да има музика, а  каква  да бъде тя. Къде да бъде музиката знае по-добре режисьорът, но той не може да знае  каква  да е тя.
Аз се чудя като чета описания на музиката още в сценария. Струва ми се, че това е усилие да бъде вкаран неродения филм в прокрустово ложе. Е, ще ми възразят, че Прокофиев и Айзенщайн се пазарели кой да е пръв и се били разбрали: за единия филм пръв да е монтажът, а после музиката, а за следващият – първо музиката, а после монтажът под нея. Още едно възражение може да получа – а при мюзикълите? Как да снимаш мюзикъл с песни и танци без предварително готова партитура? Може би това бе причината поради която Божко се отказа да пише музиката за „АкаТаМуС”? Казах, че не обичаше дългите лакърдии, просто каза:

– Не мога.

И аз продължих филма „на инат”. Седем автори на музика има в този филм – четирима писаха танцовите номера за отделните части, а с още двама импровизирахме по време на снимки. Божидар сглоби в едно тези наглед несъединяеми музикални парчета. Но едва след като изгледа филма…

Музикалната му култура беше респектираща. Никога не парадираше с нея. Не ме засипваше с позовавания. Говореше много пестеливо, но точно. Да речем, ставаше въпрос за прословутата „народна” македонска музика от рода на „Йовано, Йованке” или „Македонско девойче”. Каза само:

– Това няма нищо общо с истинската народна музика от онова време.

Зарови се в „Златния фонд” на радиото (където бе работил дълги години като звукооператор) и изнамери една-едничка автентична стара македонска народна песен. Истина бе: нищо, ама нищо общо с популярните шлагери. Пуснахме този запис в сцената с жетварите по време на въстанието във втора серия. Отдалече се донася женска протяжна песен, а един от въстаналите селяци възкликва:

– Ех, жният веке людето!

Автентична народна песен от „Мера споредъ мера”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Ицо Джорлев – Илиан Балинов, Кръстьо Асенов – Владо Йочев, Гоне Бегинин – Георги Бахчеванов, Попот Кочо – Георги Тодоров-Жози, Мито Кьоравото – Димитър Луканов, Селянин – Христо Александров-Синката.

Френският продуцент на „Черната лястовица” изпита голямо разочарование от партитурата на филма. Горкият, той се бил надявал да чуе нещо от типа на музиката в „Циганско време” на Кустурица. А Божидар бе „бракувал” и тази музика. Каза ми, че ще се порови в индийската музика, защото от там били корените на нашите цигани, те това носели заложено в генетичния си код. Авторската му музика е върху индийски мотиви. Но пък я изпълниха истински цигански музиканти, слухари. Без ноти. Божко им пееше, те подемаха след него. Е, не стана шлагер, но пък съвпадна с Йовковата поетика, която търсихме във филма.