Биография на „ГАРДЕРОБЪТ” (1974 – 1976) и „ДА ОТВОРИШ РАНА” (1975)

Божидар Петков

Емилия Ангелова, жена му (актриса и преподавател по сценична реч в НАТФИЗ, тогава все още ВИТИЗ) му викаше Божко. И за мен той бе Божко.

Писах вече за мерака да си намеря композитор от моето поколение. Кипра Друмева – Беливанова, с която правихме музикалното оформление на „И дойде денят”, ми разказа за един полски възпитаник, завършил Консерваторията в Краков, един от учителите му бил Пендерецки; върнал се в България, написал камерна пиеса в модерен стил. За съжаление премиерата й в началото на 70-те съвпада  със страха от „чешката контрареволюция” и на „полския” модернист му скършват устрема. Който познава Божидар, знае, че този високо интелигентен мъж не беше боец. Напротив, той се самоизяждаше от съмнения и колебания. Примери много. За работата му в киното ще разкажа по-сетне. Но ето ви доказателство от заниманията му със самостоятелната музика. Още през 1975-та година той ни просвири клавира на концерта си за пиано и оркестър. Ние много се запалихме, Марина предложи да го изпълни. И тя го изсвири – само че през … 2007 година (на 5 юни, с Плевенската филхармония, диригент Георги Нотев). 32 години – преработки и варианти!

Като започнах със спомените, нека да ги продължа. Те по-добре ще представят Божко:
Снимаме „Мера според Мера“. В Банско сме. На 28 юли вечерта се сещаме, че на другия ден предстои Катя Иванова да тананика песничка. Нареждам да викнат от София Божидар. Забравил съм (разбира се), че е рожденик. Жена му Емилия е била стъкмила трапеза, била поканила цялата им многобройна рода. На 29 юни Божидар пристига, както винаги, стриктен, усмихнат и готов за работа. И дума не обелва през деня, че има юбилей – ставаше на 40 години. Едва вечерта продумва, че иска да почерпи за рождения си ден. Тогава всички се хващаме за главите… Еми дълго време не ми говореше.
Това бе Божидар – заквасен в Габрово от баща българин и майка полякиня от града Лъвов (Лвов), заминал на 14 години в Краков при леля си, завършил три факултета – композиция, пиано, орган. Той съответстваше на името си – човек с божа дарба, безкрайно взискателен към себе си, малко говореше, но казваше точни думи, много музика написа, а твърде малко от нея показа. Да се надяваме, че Булгаков е прав: „Ръкописите не горят!“
Имах късмет, че го срещнах в началото на заниманията ми с кино. Той стана част от екипа.

Стана част от живота ми.
Убеден съм, че е един от най-големите кино-композитори. Не е работата само в това да се споразумееш с режисьора къде да има музика, колко музика да има. Дарбата на Божко бе да „помирише“ филма, да го усети (отначало да „усети“, а после да „почувства“).
Нека се подкрепя с пример. Пак за „Мерата“ ще стане дума. Божидар участваше в обсъжданията още от литературния сценарий. Присъстваше много често на снимки. През цялото време си говорехме каква ще трябва да е музиката в бъдещия филм. Започнахме с отрицанието – не трябва да е симфонична „а ла” Прокофиев в „Александър Невски”.
Постепенно отхвърлихме идеята за какъвто и да е оркестър. Какво ли щеше да е тогава?
Малко преди мишунга на първите две серии се срещаме за решителен разговор.

Тази среща е предшествана от… бягството на Божко.

Разказвам, без да се плаша, че ще обидя паметта му. Просто искам да разберете какво значи хипертрофирана самовзискателност. Завършвах първите две серии на „Мерата…” през декември 1980. На всяка цена те трябваше да минат през художествения съвет на колектива, за да „върже” Студията плана си. Иначе хората от Студията оставаха без заплатите си. Защо ли?

Малко отклонение за информация:

По време на прехода един министър-председател ни нарече нас, хората на изкуството, „хрантутници”. Дотогава аз му бях поддръжник. След това му изказване вече не бях.

Мит е, че българското кино по време на социализма е „цицало” от държавния бюджет. И трите студии – игралната, анимационната и научно-популярната (документалната бе към телевизията) се самоиздържаха. Всяка година нашата студия предаваше на Държавното предприятие „Разпространение на филми” бройка филми от плана. Кога 15, кога 20, а имаше година и с 24 заглавия. От „Разпространение…” връщаха стойността им в бюджета на Студията. („Разпространение на филми”, разбира се,  печелеше от показа на всички заглавия, не само от българските. През шестдесетте, седемдесетте и дори в началото на осемдесетте телевизията все още не бе погълнала кино публиката, хората ходеха на кино, билетите бяха на достъпни цени).

В края на 1980 от моите две серии зависеше бюджета на Студията за следващата година. В началото на декември аз бях готов за мишунг[1], оставаше само да запишем музиката. Потърсих Божидар. Еми смутено ми съобщи, че той бил заминал за родния си град Габрово.

– Как?! – настръхнах аз. – Предстои да записваме музика. След това тя трябва да се монтира, а след това да правим мишунг?! Нямаме и ден време за отлагане!

Аз звъня в Габрово. Майка му, полякинята леля Марушка ми обяснява на своя завален български:

– Божидар хвана гората!

Да се смееш ли, да плачеш ли?! Аз категорично (!) заповядах той да се върне веднага.

Божко се появи много объркан. Каза:

– Аз ще те проваля. Ти си направил такъв хубав филм. Моята музика ще те провали. Търси си друг композитор.
– Божко, ти чуваш ли се какво говориш? Ти си композиторът. С теб сме работили. Ти си вътре във филма! Не може да нямаш идея!?
– Аз идея имам, ама тя ще те провали…
– Кажи си идеята!
– Не чувам оркестър.
– За това сме се разбрали.
– Ама аз не чувам даже народни инструменти.
– Добре, де. Хор? À капела?
– Не чувам.
– А какво чуваш?
– Аз чувам – казва Божко с половин уста – само един мъжки глас!
Съгласявам се (и аз с половин уста), че може да опитаме с певец.
– Не трябва да е певец! – казва Божидар. – Трябва да пее самият Руси Чанев!
Тук вече аз паднах.  Руси е гениален артист, но пеенето не е от силните му страни.
– Защо Руси, бе, Божко? – питам, колкото да кажа нещо.
И той ми отговаря (вникнете в тези думи!):
– Нали Дилбер Танас говори зад кадър почти през цялото време. Това македонско наречие е много мелодично, то само по себе си е вече музика. А там където на Дилбер Танас не му стигат думите, той трябва „да викне, та да запее“. Музиката да продължи текста.
Хлъцнах. Не помня дали тогава съм осъзнал проникновената находка на Божко. Или това се случи по-късно, когато видях завършения филм.
Руси (като истински артист) прие предизвикателството и пя. Помня, че в деня на записа (беше неделя и Студията бе празна) Руси се разпяваше в кънтящите коридори. Кирил Дончев също имаше работа там по това време. Срещна ме и лукаво попита:
– Защо вие на умряло Руси?
Обясних му каква е работата. Киро ме погледна съчувствено:
– Ще береш ядове. Аз имах проблеми с неговото пеене в една пиеса.
Божидар ме успокои:
– Онова е театър. Нашето е кино. В киното всичко може.

И той го доказа. Изсвирваше на пианото една фраза от няколко тона, Руси я повтаряше. После изрязахме звука на пианото и сглобихме фразите. Само на едно място пропя и самият Божко – на това място суровата, мъжката музикална тема за пръв и единствен път се „разнежваше” . Руси държи високия глас, а Божидар добавя терца надолу. Започвам откъса предварително, за да се почувства хрумването. Героят се е отрекъл от света и жена си, но в сомнамбулното си бълнуване („сон сонува”) я прегръща за последно „сбогом”.

 „Мера споредъ мера” – „Прощаване”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Слава – Катя Иванова.

Така филмът получи своята музика.
Нещо, в което главният счетоводител на „Бояна“ силно се усъмни, когато дойде ред да подпише хонорара на композитора. Според него във филма нямало музика. Бая се карахме с този счетоводител.

– Ти ли ще ми казваш, че няма музика?! – викам аз.
– Няма – твърди оня. – Нямам ноти, нямам партитура!

Помолих Божко да му „надраска” някакви ноти, предадох нотните листа и едва тогава оня разписа хонорарния лист. И не беше само той. Мнозина протестираха срещу „дивашкото виене“ на главния герой, не им се връзваше с героичната щампа за комита.
(Затова пък за телевизионните серии Божидар написа четири хорови песни по стихове на Яворов, от които „Ден денувам“дълго време я излъчваха по радиото като „народно творчество“.)

песен по стихове на Яворов – „Ден денувам”.
Аз твърдя, че музиката в игралната „Мера споредъ мера” е най-сполучливата находка на Божидар.
Назад – към „Гардеробът”. Критиката срещу модерната клавирна пиеса в някакво музикално списание бе накарала Божидар да абдикира. Той се бе затворил в себе си (негово типично състояние) и пишеше (не без намесата на жена му Емилия) само музика за куклен театър. Кипра ми показа тези записи. В тях имаше много хумор и аз не се колебах. Божидар дебютира в „Гардеробът”.
Музика трудно се преразказва, но още от този дебют се оформи схващането ни за две музикални теми, което проведохме през всичките си съвместни филми.
Понеже писах за „Мерата…”, нека завърша за този филм. Руси изпя мъжката тема в него. Но имаше и втора тема – за женски глас; темата на майката, на несбъднатата и сбъдната майка. В първа и втора серия  пя Йълдъз Ибрахимова, а в третата – Катя Иванова.
В „Гардеробът” едната тема бе нежна, носталгична – темата на мечтата. На мечтата въобще, не само и не толкова за гардероб.

„Несбъднатата мечта”. В откъса: Славчо – Филип Трифонов, Камелия – Роз-Мари де Мео.