Божко пее по време на запис

„ГАРДЕРОБЪТ” (1974 – 1976)”

Милчо

В гимназиалните години в Бургас имах трима неразделни приятели: Руси Чанев, Жоро Тодоров, когото в София кръстиха „Жози” и Милчо Милчев. Бяхме заедно в драматичния кръжок към Пионерския дом, където Моцата Карел (тогава Мария Притуп) поставяше „Двубой” на Вазов. Руси играеше Драгалевски, Милчо – Чушкаров, Жоро – доктор Веселинов, а аз – „Каракалпаков, от Трън, мерси”. След репетициите по цели нощи се изпращахме – от Пионерския дом на „Яворов” по „Републиканска” до ъгъла й с „Кирил и Методий”, където в две насрещни къщи живееха Руси и Милчо; не се разделяхме пред домовете им, а се качвахме по „Кирил и Методий” до „Маршал Толбухин” (бивша „Цар Иван Асен”, бъдеща „Карл Маркс”, а сега „Демокрация”). Теглехме един тегел покрай болницата до „Сан Стефано” (блокът „Краставицата” не бе още построен). Близо до моята къща на „Толбухин” 144 спирахме, уж за да довършим безкрайния разговор за смисъла на театъра и на изкуството… Не можехме да разрешим проблемите и поемахме обратния път – по „Толбухин”, по „Кирил и Методий” до ъгъла на „Републиканска”… Улиците бяха къси за нашите спорове.

В началото на 70-те, когато се завърнах в България, Руси вече бе завършил „актьорско” при Боян Дановски, бе играл в Младежката трупа на Пловдивския театър и бе на щат в софийските театри. Жоро все още следваше сценография, а Милчо бе театрален режисьор в Старозагорския театър. С Милчо бяхме много близки, викахме си „братле”. Аз го поканих да ми бъде втори режисьор в „И дойде денят”. Той прие, бе край мен по време на снимките – да помирише какво е кинорежисурата. Аз го навивах да си опита силите. Имаше тогава към Съюза на филмовите дейци сдружение на младите – Кабинет на младите филмови дейци. И понеже Съюзът разполагаше със собствен паричен фонд, бе създадена Експериментална студия към Кабинета на младите. Бай Захари Жандов бе неин ментор, а младите се редуваха да му бъдат заместници. Тази Експериментална студия произведе десетина филма, измежду които една новела с много добро качество: „Откъде се знаем?” (сценарият бе на Валери Петров; дипломен филм на Никола Любомиров Русев). Като завършихме „И дойде денят”, аз уговарях Милчо да си опита късмета в Експерименталната студия. Той се колебаеше, нямало било подходящ сценарий…

По това време вестник „Стършел” издаваше малки брошури с разказчета на свои сътрудници. Попадна ми едно такова книжле на някой-си Станислав Стратиев. Захласнах се по кратките му гротески. Особено ми допадна една, в която млада семейна двойка мечтае да си купи гардероб. Двамцата са чертожници, работят денонощно, отказват се от света, доброволно заточени в една мансарда, за да печелят нужните пари. Най-сетне купуват гардероба – голям, трикрилен, от орех. Гардеробът говори! Отначало раздумката им с него е забавна (героят дори го учи да бъбри на български), докато гардеробът не почва да издава инструкции, заповеди, забрани… Гардеробът отнема на двамата млади свободата да избират, да решават и ги превръща в послушковци.

Не ще и дума, че това си бе метафора за тоталитарната система, но в Експерименталната студия имаше шанс да мине между капките.

Аз възторжено предложих разказчето на Милчо, а той отказа – не ставало за кино! Нашите ученически спорове не бяха секнали през годините – през онази вечер ние бая си покрещяхме един на друг. Всичко завърши с моето заядливо предизвикателство:

– Не става ли кино? Не става?! Е, ще видиш, че става! Като не искаш ти, аз ще го направя!

Станко Стратиев

Не помня кой ме запозна със Станислав Стратиев. Аз, разбира се, бях подготвен за срещата – прочетох „Самотните вятърни мелници” и „Дива патица между дърветата”. Порази ме разликата в стила му: тези две книги бяха солидна, както се казва – „тежка” проза, но печална, докато гротеските искряха от хумор. Самият Станко ме заливаше с вълни от хумор едва ли не в буквалния смисъл – на мен шегите не са ми от силните качества, но в Станковата аура аз кой знае как ставах духовит! Ние много се сближихме по това време, гостувахме си, работехме заедно. Станко ме развеждаше из неговата махала, показваше ми къде е израсъл и играл. Разказваше смешно, но с непроницаемо лице – даровитите комедиографи не играят, не изобразяват; остават на теб да сториш това. Много съм се смял на негов спомен за студентски изпит. Трябвало да говори за „сказуемото” пред възрастен професор. Човекът се отнасял добронамерено към начеващия писател, а Станко не бил чел за изпита. Той произнесъл няколко фрази – сказуемото е онази част на изречението, което определя действието… И толкоз. А професорът бил написал цял том за пустото сказуемо и отговорът на Станко го потресъл. Но му писал тройка, за да не се попилее таланта му на трудовия фронт. (Станко, май, е бил работник по това време. Следвал е задочно, ако не ме лъже паметта).
Със Станко се работеше много леко. Като всеки щедър талант той умееше да слуша и приема, ала знаеше чертата, зад която не отстъпваше. Мислех, че „Гардеробът” бе неговият драматургичен дебют, но справката показва, че премиерата на нашия филм се състоя през август 74, а филмът „Пазачът на крепостта” е датиран от 3 май 1974. Ерго, Мечо (Милен Николов) и тук ме е изпреварил. Както при Хайтов.
На Станко „Гардеробът”  му се услади и аз го придумах да напише нов сценарий – по „Сако от велур”. И  досега ми е мъчно за този неосъществен проект. Стратиев съчини гротеска в стил „филм на катастрофите”. Лабиринтът на учреждението, в което нещастният Иван Антонов се мъчеше да пребори системата, бе метафора на затворения ни строй. В него се случваше ежедневният абсурд, но постепенно събитията придобиваха аполикаптичен характер – избухваха пожари, прииждаха наводнения; из коридорите плуваха бюра, на които чиновниците невъзмутимо работеха… Бяхме измислили чудесен финал: в градинката, където по-късно построиха НДК, Иван Антонов пасеше сакото от велур. Идваха да го арестуват, но нямаха право, защото сакото по документи се водеше овца…

Не „пуснаха” сценария, йезуитски скриха  страха си като обидно сравниха вездесъщия началник (когото след време Калоянчев изигра блестящо в Сатирата) с някакъв архаичен типаж от хумореските през 50-те години – с някой-си Попивко Папкин. Станислав много се обиди, ядоса се на киното и отпраши към театъра. Киното ни загуби един блестящ драматург на абсурда. Но пък българският театър спечели. Години по-късно Станислав Стратиев се върна в киното, но с другите, с „печалните” истории… Можем само да гадаем как би се развил българският кино-процес, ако се бяха появили филмите „Сако от велур”, „Римска баня”, „Рейс”…

В парижката библиотека „Франсоа Митеран” порових в компютърния каталог да потърся дали има български автори. Намерих неколцина имена. Едното бе на Станко Стратиев.

Да се върнем при „Гардеробът”. Кабинетът на младия филмов деец не бе единична структура. Имаше към всеки творчески съюз такива. При художниците се наричаше ателие, имаше и при писателите, и при композиторите. Тогава шеф на Експерименталната студия бе Владо Игнатовски. Той подхвърли идеята да направим „Гардеробът” като съвместна изява на всички младежки сдружения. Ние с Владо (той бе редакторът) се числяхме към филмовите дейци (операторът Георги Ангелов – Юри май още не бе член, защото „Гардеробът” щеше да е неговата дипломна работа за ВГИК), Станко бе от писателския кабинет, Жоро Тодоров–Жози – от художниците (това бе неговият кино дебют), а от композиторите… Представител на композиторите бе Божидар Петков. „Гардеробът” ме срещна с този забележителен човек.