Михаела Комитова започва със „Стаята“, 2008, и „Инфинито“, 2011, за да стигне до „11 А“. Силвия Пешева първо де­бютира с пълнометражния „Шантав ден“, 2004, после снима късометражния „Подаръкът“, 2015. Светла Цоцоркова се утвърждава с „Живот със София“, 2004, „Майка ми“, 2006, „Колело“, 2013; а после засне и пълнометражния „Жажда“. Надежда Косева представи на „Златна роза“ 2018 пълноме­тражния си дебют „Ирина“, след като е правила „Риту­алът“ (от „Поколение: изгу­бени-намерени“), „Омлет“ (от омнибуса „15“ на вест­ник „Капитал“) и „Втори дубъл“. И без никаква сниз­ходителност с просто око се вижда упоритостта и постоянството на жени­те да се посветят на една неспокойна и трудна при реализацията в наши дни професия, което се отнася и до другия пол. Но също и достойното им присъст­вие като артистичен по­тенциал.

Втората посока от­ново е обща, макар че ще я разгледам през женската перспектива. Това е разши­ряването на кинообщността и представата за обучение и излизането извън рамките на нацио­налното. Появяват се имена, които бих нарекла продукт на глобализацията. Стига да имат какво да кажат и покажат, етносът, религията и мяс­тото са второстепенни. Те обикновено са живе­ли, следвали или довършвали образование в чуж­бина. Снимат и там (особено курсови и дипломни работи), и тук. Участват в разнообразни проек­ти, пичинги, уъркшопове и множество фести­вали. Живеят като граждани на света, най-вече разсъждават като такива. Но често теглят сю­жети, идеи и герои от родната действителност.

„Солвейг“

А ето и случаи от последното десетилетие. Ралица Петрова първо снима „Гнилата ябълка“, 2005, “By the Grace of God”, 2013, в Англия, преди пълнометражния си дебют у нас „Безбог“. Слава Дойчева завършва в Лондон кинорежисура, снима там няколко курсови задачи, сред които „Честит рожден ден, мамо“ с български герои. В България и Англия реализира „Оловно сърце“, асистент е в „Безбог“ и последната година реализира „Брак“, подкрепен от НФЦ. Яна Титова снима „Мостът“ в Англия, „Солвейг“ и „Къщата“ в България. И две­те със Слава започват и продължават също да са и актриси: Слава в „Обърната елха“ на Васил Живков и Иван Черкелов; „Раци“ на Иван Черкелов; „Асансьор за пациенти“ на Иглика Трифонова; Яна в „Лов на дребни хищници“ на Цветодар Марков; „Стъпки в пясъка“ на Ивайло Христов; „Кецове“ на Иван Владимиров и Валери Йорданов; „Радиогра­мофон“ на Рузие Хасанова. Рузие Хасанова прави „Портрет“, „Балон“ и „Дърво без корен“, все преди пълнометражния си дебют „Радиограмофон“.

Общото при тази група е образованието и пребиваването във Великобритания и перио­дичното или постоянно завръщане да се снима в България. Сглобка, която се получава именно при  това съчетание (към него са още и Димитър Кут­манов, донякъде Мина Милева), за което вероятно обяснението не е само от родна страна, но и от възможностите за следване на Острова, англий­ските филмови школи, Брекзит и т.н. Но като резултат в снимането и филмите навлиза друга визуална култура или поне по-голямо внимание към образността. В сферата на посланията се забелязва изострена чувствителност в търсе­не на отговори на извечния въпрос „Кой съм аз?“. Корените се усещат не толкова в национално­то, доста девалвирало като понятие, колкото в детство, семейство, спомени, култура, ритуали. Което не означава, че не могат да съществуват и варианти като Яна Лекарска, специализарала кино в Сеул, която еднакво добре плува в теми­те и стиловете на две толкова различни кул­тури като българската („Пробуждане“, „Домино ефект“) и корейската („Като захарен памук“, „Но­ември ще бъде май“).

„Като захарен памук“

Надявам се режисьорското присъствие на жени, без да му се слага етикет „женско“, да се усеща първо като своеобразна нова вълна, зара­ди което ви обръщам внимание на имената. А по­сле да прерасне в нормална професионална среда, толкова естествена, че да не я забелязваме като специфичност.

/2/ Данните са от каталозите на фестивала „Златна роза“, качени на сайта http://www.zlatnaroza.bg/