Михаела Комитова започва със „Стаята“, 2008, и „Инфинито“, 2011, за да стигне до „11 А“. Силвия Пешева първо дебютира с пълнометражния „Шантав ден“, 2004, после снима късометражния „Подаръкът“, 2015. Светла Цоцоркова се утвърждава с „Живот със София“, 2004, „Майка ми“, 2006, „Колело“, 2013; а после засне и пълнометражния „Жажда“. Надежда Косева представи на „Златна роза“ 2018 пълнометражния си дебют „Ирина“, след като е правила „Ритуалът“ (от „Поколение: изгубени-намерени“), „Омлет“ (от омнибуса „15“ на вестник „Капитал“) и „Втори дубъл“. И без никаква снизходителност с просто око се вижда упоритостта и постоянството на жените да се посветят на една неспокойна и трудна при реализацията в наши дни професия, което се отнася и до другия пол. Но също и достойното им присъствие като артистичен потенциал.
Втората посока отново е обща, макар че ще я разгледам през женската перспектива. Това е разширяването на кинообщността и представата за обучение и излизането извън рамките на националното. Появяват се имена, които бих нарекла продукт на глобализацията. Стига да имат какво да кажат и покажат, етносът, религията и мястото са второстепенни. Те обикновено са живели, следвали или довършвали образование в чужбина. Снимат и там (особено курсови и дипломни работи), и тук. Участват в разнообразни проекти, пичинги, уъркшопове и множество фестивали. Живеят като граждани на света, най-вече разсъждават като такива. Но често теглят сюжети, идеи и герои от родната действителност.

„Солвейг“
А ето и случаи от последното десетилетие. Ралица Петрова първо снима „Гнилата ябълка“, 2005, “By the Grace of God”, 2013, в Англия, преди пълнометражния си дебют у нас „Безбог“. Слава Дойчева завършва в Лондон кинорежисура, снима там няколко курсови задачи, сред които „Честит рожден ден, мамо“ с български герои. В България и Англия реализира „Оловно сърце“, асистент е в „Безбог“ и последната година реализира „Брак“, подкрепен от НФЦ. Яна Титова снима „Мостът“ в Англия, „Солвейг“ и „Къщата“ в България. И двете със Слава започват и продължават също да са и актриси: Слава в „Обърната елха“ на Васил Живков и Иван Черкелов; „Раци“ на Иван Черкелов; „Асансьор за пациенти“ на Иглика Трифонова; Яна в „Лов на дребни хищници“ на Цветодар Марков; „Стъпки в пясъка“ на Ивайло Христов; „Кецове“ на Иван Владимиров и Валери Йорданов; „Радиограмофон“ на Рузие Хасанова. Рузие Хасанова прави „Портрет“, „Балон“ и „Дърво без корен“, все преди пълнометражния си дебют „Радиограмофон“.
Общото при тази група е образованието и пребиваването във Великобритания и периодичното или постоянно завръщане да се снима в България. Сглобка, която се получава именно при това съчетание (към него са още и Димитър Кутманов, донякъде Мина Милева), за което вероятно обяснението не е само от родна страна, но и от възможностите за следване на Острова, английските филмови школи, Брекзит и т.н. Но като резултат в снимането и филмите навлиза друга визуална култура или поне по-голямо внимание към образността. В сферата на посланията се забелязва изострена чувствителност в търсене на отговори на извечния въпрос „Кой съм аз?“. Корените се усещат не толкова в националното, доста девалвирало като понятие, колкото в детство, семейство, спомени, култура, ритуали. Което не означава, че не могат да съществуват и варианти като Яна Лекарска, специализарала кино в Сеул, която еднакво добре плува в темите и стиловете на две толкова различни култури като българската („Пробуждане“, „Домино ефект“) и корейската („Като захарен памук“, „Ноември ще бъде май“).

„Като захарен памук“
Надявам се режисьорското присъствие на жени, без да му се слага етикет „женско“, да се усеща първо като своеобразна нова вълна, заради което ви обръщам внимание на имената. А после да прерасне в нормална професионална среда, толкова естествена, че да не я забелязваме като специфичност.
/2/ Данните са от каталозите на фестивала „Златна роза“, качени на сайта http://www.zlatnaroza.bg/