„Поляризацията и недоверието в съществува­щите институции са много разрушителни неща и за нещастие това е една от последиците от използването на интернет. Изглежда, че хората смятат за валидно всичко, което четат в интер­нет, макар че няма никаква инстанция, която да стои между производителя и потребителя на информация, както сме свикнали при по-ста­ромодните видове новини.

Днес Русия и Китай, както и много други, игра­ят активна роля при подкопаването на досто­верността на информацията, което на практика представлява нова форма на война. В същото време хората искат да вярват в определени неща и не се интересуват толкова много от фактическата точност. От друга страна, може да се аргументира, че институциите винаги са били контролирани от елитите и че в момента, чрез навлизането на интернет в животите ни, те губят властта си. Може би демокрациите не функционират чак толкова добре без опреде­лено ниво на контрол от страна на елитите.“

Франсис Фукуяма, „Хъфингтън пост“

НЯМА АЛТЕРНАТИВА!

И после защо нямало нови лидери. Нови герои. Нови красиви умове. Алтернатива. Ами то е ясно защо. Защото всеки път, когато някой си позволи да сподели своя независима, свободна мисъл – вед­нага бива категоризиран и прикрепен към някоя конспиративна теория, за която не е и сънувал или към някоя политическа партия или НПО, които не е и виждал. У нас го зачисляват или към Москва или към Вашингтон, и така неговите думи ста­ват автоматично нелегитимни. Това го върши малкият човек, който смята, че може да правораз­дава по всички въпроси и да крещи силно своето некомпетентно мнение, да съди и да линчува не­престанно из социалните мрежи.

Чомски, когото учехме като „ляв“ в Америка, беше изказал прозрението: „За демокрацията пропаган­дата е това, което е сопата за тоталитарната дър­жава.“ Не е нужно да си „ляв“ или „десен“ (особено в последно време), за да видиш, че едни хора умело се опитват да ти слагат думи в устата и че сво­бодата на словото и на мненията е силно ограни­чавана както от ляво, така и от дясно. Мнозин­ствата предпочитат да боравят с лесни и ясни конструкти и не обичат да трябва да ги измис­лят сами. Затова и с такава лекота позволяват чуждите мисли да изместват техните и са тол­кова податливи на пропаганда. А това няма нищо общо със свободата, с основното им човешко право… Как беше онова стихотворение на Радой Ралин – „Свободата е като хляба, всеки ден се за­месва, изпича, изяжда…“ А защо не допуснем, че може да има и автентич­ни антикомунисти, които не са платени от американците, от Сорос или от Бог знае кой? Че те са антикомунисти по свое дълбоко и лично убеждение, по наследственост? Че именно техни­те дядовци са били по лагерите и затворите, че на тях народната власт е отнела всички семейни богатства и изработени с честно предприема­чество средства, унизила ги е и им е съсипала жи­вотите, а че и по-страшно – отнела им е усеща­нето за възможен хоризонт или за оптимистична перспектива?

Защо не допуснем също, че може да има истински защитници на свободата на словото, а и на образо­ванието и културата като абсолютно нужни прио­ритети от първостепенно значение в национал­ната политика, които не са непременно „леви“, а още по-малко – са поддръжници на Путинова Ру­сия (и пак – платени)? И че тези хора са тук, между нас?

Това са днешните герои. Те не са се продали. Те мо­гат, те знаят, те са честни и имат сравнително правилни убеждения – про-западни, про-европей­ски. Те са потомствени антикомунисти. И сами – както дядовците си – се образоват и изкарват хляба си. Те вярват в такъв капитализъм, в който честно се състезават стоки и идеи. И никой не им „плаща“, за да мислят по определен начин. Тряб­ва внимателно да пазим тези хора и високо да ги ценим. А не да се борим с тях. Не да ги смятаме за престъпници до доказване на противното. Не да ги подозираме, преследваме и прогонваме, не да ги игнорираме и да не им даваме да дишат… Не. Те СА невинни.

„Няма начин да се управляват невинни хора. Единствената власт на всяко правителство е да притиска престъпници. Е, когато няма достатъч­но престъпници, човек си ги прави. Обявяваш за престъпление толкова много неща, че става невъзможно хората да живеят, без да наруша­ват законите. Кой иска нация от спазващи за­кона граждани? Кой печели от такова нещо? Но просто прекарай закони, които не могат нито да се спазват, нито да се наложат, нито да се интерпретират обективно – и създаваш нация от закононарушители, след което започваш да прибираш парите от вината.“

Айн Ранд „Атлас изправи рамене

Кои са хората, които живеят без вина, невинни­те – нашите спасители? Това са честните нормални хора, които виждат със собствени­те си очи, правят си сами изводи и разсъжда­ват свободно, това са хората, които произ­веждат свои лични, авторски мисли. И – дали случайно – са държани изкуствено на дъното на социалната стълба. Интелигенцията, по­вечето хора на изкуството у нас (просто за­щото те по условие работят с идеите и се занимават професионално с въпросите за мо­рала и съвестта (театър, кино, литература), правят го безкористно и жертват живота си в тази борба, а и никой не се е засилил да ги ку­пува (музика, танц, изобразителни изкуства), както и способните частни предприемачи, из­общо – хората, които напомнят протагонис­тите герои в романите на Айн Ранд. Тези хора вграждат живота си в делата си не защото са наивни глупаци, а защото са призвани.

„Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“ и „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „бала­ма“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.

– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.

– Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.“

Иван Хаджийски, „Бит и душевност на нашия народ“, том 1