рите ни или на градовете ни… нашето късоглед­ство може лековерно да се припише на истори­ческите предпоставки, които са го обусловили. Бай Ганя убива Алеко, неразбирането и завистта погубват Яворов, страхът, смирението и под­лостта затриват Ботев и Левски, в народното творчество Бай Тошо е вече една невинна, мито­логична и даже много смешновата и симпатична фигура, която обединява по един признак компа­ниите – признака “nostalgy”, а пък носталгията дори стана и хипстърска… Но когато вдигнем поглед и той обхване целия свят – виждаме как но­вата ера означава и край на „експертността“, на „елитите“ и на кастите. Дори чак в Америка.

Какво ще да означава на практика този край на „експертността“? Ето какво – това е краят на човешката цивилизация в настоящия ù вид. Това е, когато можещите и знаещите са избутани из­вън пистата от неуките, и когато ремонтът на градинката пред църквата Свети Седмочислени­ци и на по-“shark”-частите на Графа изглежда по начина, по който печално изглежда сега. Ето казус за политическите инженери – вместо само да се чудят накъде ще задуха вятърът и да мотолевят, свеждайки поглед: „Но как, той/тя/те се ползва със 70% одобрение, значи е най-добър!“, да си да­дат сметка, че волята на народа не винаги е адек­ватна, тя е по-често необоснована и стихийна, като се гради на неясни интуитивни аргументи – на ви Брекзит, на ви и края на здравия разум. Рефе­рендумите водят до такива необратими и крайно неразумни решения, народите нямат нито капа­цитета, нито способността да правят разумни, обосновани, „добри“ избори за себе си. Те се вле­кат по изопачената информация на една или друга пропагандна машина, станала напълно достъпна за всички през медиите, действащи в прегръдка с политическите централи и през това ново криво огледало – социалните мрежи. Но, за жалост, ре­шенията, взети през референдум, са напълно ле­гитимни. В това се състои и най-големият капан на демокрацията. Нали?

„Моралът на личността, християнският… мо­рал няма нищо общо с морала на държавата… Онова, което се смята за безнравствено за личността, се приема напълно нравствено за дър­жавата. Държавата винаги е използвала долни средства, шпионаж, лъжа, насилие, убийства… Тези без съмнение отвратителни средства ви­наги са били оправдавани от добра и висока цел… но уж добрата и благородна цел никога не се е осъществявала. Животът на човечеството е изпълнен именно със средства, с отвратителни средства, а целта междувременно се е забра­вяла. А всъщност и целта да може да оправдае нищо – тя е абсолютно абстрактна и е резул­тат от скъсването между морала на личността и морала на държавата. Никой никога не е могъл да обясни ясно и да оправдае защо безспор­ни пороци и грехове за личността – гордост­та, самомнението, егоизмът, користолюбието, омразата, кръвожадността и насилничеството, лъжата и коварството се оказват добродете­ли и доблест за държавата и нацията. Това е най-голямата лъжа в световната история… Висша правда се съдържа в схващането, че човек е самоуправляващо се същество (такива идеи откриваме при Айн Ранд по-късно – бел. а.), той е длъжен сам да се управлява, а не да го уп­равляват. Отблясък от тази истина намираме в демокрацията, тук е нейната положителна, вечна стойност, която фактически е изопачена… Държавата е длъжна да защитава свободата и правото – това е нейното оправдание. Но всяко абсолютизиране на държавата е велико зло.

А тоталитарната държава е власт на сатаната. Държавата не бива да докосва духа и духовния живот…

Властта твърде често е творила зло и е служила на злото. И твърде често хората на властта са представлявали подбор сред най-лошите, а не сред най-добрите.“

Николай Бердяев, „За робството и свободата на човека“

PRIVACY IS THE FUTURE

Докато Зукърбърг се кълне в този нов слоган, не всичко е изгубено. Може би дори този изклю­чително ловък търговец на страхове, нагласи, мечти и идеи е разбрал каква огромна бомба със закъснител представлява неговото хитроумно изобретение! И може би – воден от чистосърдеч­ни морални подбуди – иска да предотврати катастрофата? Катастрофата не е дори в колекцио­нирането на нашите данни, снимки и настроения от търговците и Големия брат (по Оруел). Катастрофата според мен се състои точно в това

огромната власт на малкия човек във фейсбук не е придобита с можене и знаене, тя дори не е наследена, за нея из­общо не се е ляла кръв, нито се е гласувало

– тя вече няма нужда от такива формални легитимности. Власт­та във фейсбук не е „заслужена“, а е подарена на „малкия човек“, кой­то все по-често е и анонимен, с фалшива самоличност и платен да ни налага своето мнение ин­флуенсър или трол. На онзи чове­чец „от народа“, който „има право“ да каже, да напсува, да оклевети, да очерни, да обиди. И да повлече маси след себе си. Цели протести се зачеват във фейсбук – протеста на Жълтите жилетки, който би бил симпатичен, докато е про­тест срещу обясненото по-горе лицемерно поли­тическо статукво и докато с него се асоциират обикновените хора и студентите… Но прераства в нещо съвършено различно, когато в редиците му се влеят крайни национал-социалисти, нацисти, терористи и анархисти, и започнат да палят символите на светската държава и да унищожа­ват знакови места, където се събира интелиген­цията, артистичния елит и аристокрацията на Франция – като ресторант Фуке… Именно тогава той прераства в протест срещу „елитите“, но за жалост – и срещу цивилизацията, в настоящия ù познат ни вид…

Под „елити“ (тук отново) аз разбирам интелиген­цията, хората на изкуството и образованите, способни предприемачи – всички те – пре-носи­тели на цивилизацията. За жалост днес тъкмо те, а сред тях – най-свободните мислители, са „под прицел“ и тъкмо тази свобода на словото и мисълта е силно заглушена дори в уж абсолют­но „демократичните“ социални мрежи. Бунтът на „малкия човек“ е взел вече такива размери, че и във фейсбук има цензура – тя се извършва от не­говите потребители, те сами „почистват“ неу­добните и непослушните. Постовете, които не са „правилни“, се изтриват след докладване от бдителните надзорници – слуги на една или друга пропагандна машина. Човек вече не може да изка­же свое лично, авторско съждение, без да попадне под ударите на една или друга група защитници на едно или друго статукво. Чудесен роман по те­мата е „Кръгът“ („Всичко, което се случва, трябва да се знае!“)

„Умният начин да се държат хората пасивни и послушни е да се сложат ясни граници за спектъра от допустими мнения и да се разре­ши широко обсъждане вътре в тези граници, като дори се окуражават най-критичните и ди­сидентски възгледи. Това дава на хората чув­ството, че имат свобода на мисленето, докато през цялото време основанията на системата се подсилват посредством ограничаването на обхвата на обсъждането.“

Ноам Чомски