дийни, пируват, радостни, че са го натикали където му е мястото – с истинската класова омраза към него, „ентелегента“, която изобщо не е стихвала – просто няколко години е била прикривана, за да се излее с нови сили днес.

Обичната ни Айн Ранд е описала тези проце­си по-добре от всеки друг – тя говори за аб­солютно същата болест, макар парадоксално действието на романите ù се развива през 50- те години в Америка… А те, романите ù – „Изво­рът“ и „Атлас изправи рамене“ – са пророчески. Тъжно пророчески…

„(Архитектът) Хауърд Роурк е построил храм на човешкия дух. За него човекът е силен, горд, чист, мъдър и смел. За него човекът е ге­роично същество. Храмът е място, където чо­век трябва да се извиси. Той е мислил, че чо­век се извисява, когато не изпитва вина, когато познава истината и я постига, когато живее по най-високите критерии, не се срамува и няма причина да се срамува, когато е в състояние да се разкрие напълно под слънчевата светлина. Той е мислил, че извисяването е радост, а ра­достта се полага на човек по рождение…

А Елсуърт Тухи казва, че същността на извися­ването е да изпиташ смъртен страх, да паднеш на колене и да пълзиш. Тухи казва, че най-въз­вишеното действие на човека е да осъзнае своята негодност и да умолява за прошка. Тухи е на мнение, че човек задължително има нужда от прошка.“

РАДКА ПИРАТКА И ПОСЛЕДНИЯТ ДА ИЗГАСИ ЛАМПАТА

Когато у нас говорим за медиите и тяхната вина в обслужването на масовия вкус и в пропагандирането на низка „култура“ (по- известна като „халтура“) с цел по-висока гледаемост, ние не го правим само от пиедестала на сноби, за чийто префинен естетически вкус текстът на Радка Пиратка е обиден, низък и глупав. Онова, което направиха медиите, очовечавайки и на практика легализирайки долнопробния кючек с особен текст (рекламиращ златотърсачките със силикон, които преследват престъпници мафиози с пищови, затъкнати в „пакета“, каращи бясно несъразмерно скъпи коли) е, че те създадоха цели поколения, чиито ролеви модели си подаряват „гърди“, крадат и продават наркотици, секс, оръжие и себе си, и като цяло рекламират един „морал“ и „стандарт“, които не искам и да си представям. Новите сводници на такова „съдържание“, на такива „песни“ и на техните „текстове“, очевидно не милеят за децата или за бъдещето на страната – те продават долнопробна култура, точно както биха продавали цигари, пистолети, порнографски списания, амфетамини, или секс. Не можем да ги мразим, можем само да ги презираме – те са търговци, които обслужват „долницата“. Онези, дето Исус е искал да ги изгони от храма, а те после му отмъщават – знаем как. Вече 2000 години скърбим за онова убийство. А то се извършва всеки ден – над нас самите, над нашето най-съкровено, скътано дълбоко и непоклатимо убеждение – над нашите идеали, над нашето вътрешно усещане за справедливост. Защо тогава се учудваме, когато поколенията, възпитани в тази покупко- продажба безсрамно искат и ние да продаваме,

каквото можем и имаме – не само външността или таланта си, но и идеите, идеалите, изкуството си? И ако откажем да го направим – опитват да ни унищожат? Ами много ясно – на този морален тепих ние сме техният основен враг и конкурент.

„Да имаш или да бъдеш?“ питаше навремето поп-психологът Ерих Фром. Е, ние избрахме гор­до да Бъдем, но те няма да ни оставят хем да постигнем мечтите си, хем да излезем и морални победители. Търговията с моралните ценности е най-жестока, но тъкмо затова се котира най- добре. Те обичат да виждат как човек сам се срива и сам плюе на фасона си, отричайки се от вчераш­ните си идеали – заради финансова или друга при­нуда. Те обичат да те принизят. Ако пък ти сам се принизиш… е, това вече е безценно.

Наскоро имах честта да интервюирам един пре­красен поет – Стефан Цанев, чиито стихове обо­жавах още като ученичка и заради когото за малко да ми намалят поведението (но това е една друга история…). Поетът, написал най-честните думи в българската поезия през 60-те, 70-те и 80-те, разказа как изпитва особено подозрение към на­градите – у нас, каза, те награждават или за да те накарат да се продадеш или те награждават, за­щото вече сам си се продал.

Истинската смърт

Стефан Цанев

Ако умра след дълго боледуване –

не вярвайте,

че съм умрял от рак или туберколоза.

Червената армия на моята кръв

е добре обучена.

Ако умра внезапно –

не вярвайте,

че съм се самоубил.

Аз съм достатъчно страхлив и разумен.

Но ако все пак умра…

Не търсете куршуми в черепа ми.

не търсете нож в корема ми,

не търсете цианкалий в кръвта ми.

Обърнете внимание на коленете ми.

Ако откриете белези от пълзене –

това е моята смърт!

1962

Казвам, че когато медии и политолози, анализато­ри и коментатори следват сляпо победителя по „рейтинг“, популярност и харесвания във фейсбук – той може да се окаже начело на държавата им и – о, изненада – утре това да е Азис?! Е тогава как ще можем изобщо да се погледнем в огледалото?! Или той вече е легитимиран от крайно либерал­ните среди у нас?

НАВСЯКЪДЕ Е ТАКА?

Началото на този текст би следвало да подскаже именно такъв развой в неговата логика и да озна­менува подобен успокояващ финал. Обаче начало­то на този текст е турено там, единствено за да покаже, че проблемът („Хората харесват нещо, което им прилича на тях самите, с което могат да идентифицират и това напоследък са крайни­те и не особено образовани популисти“ или казано по-просто – простотията ни завладя и Бай Ганьо убива Алеко всеки ден) у нас и по света има разли­чен генезис. И в това, най-общо казано, се корени и липсата на надежда, която ще последва в песи­мистичния финал на настоящата статия. При­видно навсякъде е така. Но причините и най-вече – последствията са разнолики и имат много раз­личен мащаб.

Ето как е звучал този проблем в Русия през очите на Михаил Гершензон – руски интелектуалец и ди­сидент, живял в края на 19. и началото на 20. век:

„Допуснахме неизбежна и страшна грешка. Славянофилите се опитваха да ни вразумят, но гласът им прозвуча като в пустиня. Тъй като самите ние бяхме без душа, не можехме да раз­берем, че душата на народа съвсем не е tabula rasa, по която без усилия могат да се чертаят писмената на чистата образованост. Напразно славянофилите говореха за специфичната на­ситеност на народния дух, която пречи на на­шата образованост да проникне сред народа, напразно те твърдяха, че

народът ни не е само дете, а и старец,

дете със знанията си, но старец с жизнения си опит и с основания върху него светоглед, че притежава и всъщност не може да не при­тежава определена съвкупност от непоклати­ми идеи, вярвания, симпатии и на първо място – религиозно-метафизични вярвания, които, създадени веднъж, определят цялото мислене и цялата дейност на човека.

Интелигенцията дори не влизаше в спор – до такава степен тези предупреждения ù се стру­ваха нелепи. Тя хвърляше всички сили, за да просвети народа… А той… търси преди всичко знания с практически характер от следните два типа – по-нисък, технически, включително и грамотност и по-висш, метафизически, из­ясняващ смисъла на живота и вдъхващ сили да се живее. Тъкмо това знание ние изобщо не предлагахме на народа – ние не го бяхме кул­тивирали и за нас самите…“

А ето как звучи същото наблюдение за неразби­рането между „народа“ и „интелигенцията“ из устата на Пенчо Славейков:

„Едно е необходимо: да не проповядваш исти­ната на глупците и идиотите. Че ще те разпъ­нат на кръст, но няма да те разберат! Тоя кръст, на който ти сам се разпъваш, е по-тежък.“

Кой ми е по-симпатичен? Ами Славейков, разбира се. В края на краищата пък наистина не могат да се съблазняват и да бъдат убедени в принципи­те на „здравия разум“ фанатиците, заблудени­те, лудите, крайно разочарованите, глупците… Няма как – поне не с рационални аргументи. И тогава осъзнаваме колко сме малко. И как краят на елитите е настъпил отдавна. И ние сме от тях, от губещите. От малцинството. От онези пре­фърцунени, образовани и можещи „ентелегенти“, дето народът просто не ги люби.

Докато ние, българите, харесваме по-силния, по-здравия физически, по-грубия, по-директния и по-простоватия за наш представител на „ви­соките места“ в политиката, като гост-комен­татор на събитията по телевизията, като ди­ректор в театъра или продуцент в киното, като медиен магнат, началник на управлението на па­