Но интелигентните, мислещи наши познати, хо­рата на изкуството, честните и смелите, та­лантливите и можещите, за които тъгувам и които защитавам с всичко, което правя в своята работа и в своя живот… са част и от едни други „елити“. Тук е важно да се направи това разграни­чение. Ако краят на „политическия елит“ такъв, какъвто сме свикнали да го познаваме има своите отчасти рационални основания, краят на образо­ваността и културата като основни ценности за цивилизацията нямат.

„Елит“ наричаме тук интелектуалците, артистите, хората, които все още могат да мислят сами. От кой „елит“ са част? От този на хората, които сами – чрез бляскави премиери, чрез успеш­но взети изпити, чрез спечелени международни и български конкурси, чрез огромни успехи, базира­ни на таланта и личното можене – са придобили награди, дипломи, образование, опит, ценз и екс­пертиза да работят това, което работят. Мно­жеството образования, спечелени стипендии и конкурси в и извън България не са им (ни) помогнали много. Къде са ни отвели тези постижения? Никъ­де – и аз, както и вие, изпитвам огромна трудност да си плащам сметките в края на месеца. Защо ли?

Защото управлението на този вид „елити“ се на­рича „меритокрация“ и е напълно непознато у нас. Тези хора са „заслужили“, именно това са герои­те от романите на Айн Ранд – те са постигнали това, което са постигнали благодарение на свои­те способности, идеи, трудолюбие, предприем­чивост и кадърност, и са го постигнали с чест­ност, а не с измама. И тук си идваме на думата.

Идеята, че

хората не са равни и нямат равни способности и потенциал

е напълно чужда на българите. От край време тук законът не е на страната на по-образования или на по-способния, а на страната на по-силния. За правата си пък винаги се бори по-слабият. В напрегнатото съществуване между тези две кате­гории не става дума нито за морал, нито за мо­жене, нито за образованост. Те се борят така, както са се борели животните в джунглата. Българите от край време смятат, че по-силният трябва да унищожи, да смаже, да прегази по-сла­бия и тайно се възхищават на някои от най-коло­ритните качества на своя любимец – Бай Ганьо. У нас не са били на кой знае каква почит нито Алеко, нито Яворов, ни Ботев, нито дори Левски (ако четем тек­стовете им) – ако бяха на почит, ние нямаше да ги (пре) дадем така лесно. Традиционно „геро­ят“ – образованият, смелият, умният, прозорливият, мо­жещият и знаещи­ят – у нас е мишена, в която се концен­трират огромна злост, завист и от­мъстителност. Той няма как да оцелее. Той няма сподвижници. Него го предават. И чужди, но най-вече – своите. По навик от социализма и развитата му култура на „доно­са“, и днес Доносникът доставя главата на Героя на първия отмъстителен бюрократ, който има сили и нерви да събира подадените тайно сигна­ли на службогонците. Тук дори отсъства откри­та битка. Има само подлост, съюзила се посред­ственост и страх от можещия – който се явява видим и явен конкурент за не-можещите. Написал го е още Иван Хаджийски – с огорчението на обра­зован и интелигентен човек, когото са хванали в клещите на предателството.

„В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че обществе­ният ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтели­генцията, чиито токсикации са едно от най-гад­ните явления у нас.

Посредствеността поради особените стопан­ски условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички сред­ства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсра­мие. Малко ли са случаите, когато организу­ваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са уби­вали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изоблича­вала не с друго, а с простия факт на съществу­ванието си, с това, че е установила един по-ви­сок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?

Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да опра­вят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществе­ната си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато ня­кой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смиг­ване: – Е, пада ли нещо?“

Иван Хаджийски, „Бит и душевност на нашия народ“

Разбира се, социализмът е много отговорен за тази тенденция и всеки, който иска да стои с името и отговорността си зад делата си, бива наказван. Размитата колективна отговорност е толкова по-удобна! И така героят (лидерът, честният идеалист, човекът, който може да по­веде след себе си тълпи) се обезоръжава и демо­тивира. Допълнително го унищожава икономиче­ският статус, в който нарочно и изкуствено е държан – вместо да се занимава с творчество или със създаване на блага, вместо спокойно да твори и да съзидава, той се мъчи да оцелее, често рабо­тейки нискоквалифициран труд, който е напълно несъвместим с експертизата и капацитета му. В това време новите „елити“ – политически и ме­