смелост от #metoo движението – все по-често открито признавали за сексуално насилие, уп­ражнено върху тях по време на работа и съдели насилниците си. Но какво, по дяволите, очакват?! Чета я в сп. Cosmopolitаn, което откривам на ма­сичката в кварталния фризьорски салон, където се чувствам като във филм на Алмодовар – и част от клиентите, и част от фризьорите са тра­вестити. И, по-интересното – това не прави впечатление на обичайната клиентела – баби със сини коси от центъра на София, тийнейджъри с фланелки „с мускули“ и някой и друг работник от строежа отсреща. Възмущението ми от лицеме­рието на статията отстъпва пред въодушевле­нието ми от екзотиката наоколо – какъв сблъсък на светове – и колко шарен, радвам се аз (мисля за себе си като за крайно свободолюбив индивид, който признава правото на всеки да бъде каквото си пожелае, стига с това да не вреди на околни­те)… Но защо в този пъстър свят Сушито съди Кобрата?! Нали идеята е, че за всеки може да има място под слънцето… Защо ТЕ (различни, част от малцинствата) искат НИЕ (средностатистиче­ски по-обикновени и представени по-широко) да станем пресметливи като калкулатори, лишени от най-естествените си инстинкти? Аз им да­вам с радост правото да съществуват, но защо те искат да унищожават мен?! Защо мъжете вече да не могат да ухажват жените?

Още в далечната 1999 в телевизията, в която бях на стаж в Бостън (филиалът на NBC), до асансьо­ра се мъдреше удивителна табела:

Сексуален тормоз е:

Когато ви поканят на кафе,

Когато ви целунат,

Когато ви направят комплимент,

Когато ви изнасилят,

Когато ви погледнат по-продължително,

Когато ви ощипят,

Когато изкажат коментар за облеклото ви

и т.н.

Всички тези – очевидно несъвместими по сериоз­ност прегрешения – се считаха за еднакво недо­пустими нарушения на правата ми. За всички тях можех да съдя някого. И да спечеля една бала пари. Колко отвратително!

Проблемът е, че подобно крайно лицемерие, дове­ло до съответния развой на случая с Кобрата, си ма ответна реакция – негативен и протестен вот, който доведе до избора на политици като настоящия президент на САЩ. А това е опасно и защото насочва грешно вниманието. Медийни­ят шум около тези публични скандали всъщност прикрива истинските сексуални престъпления, за които никой не смее да си признае и над 50% от които – оказва се според проучвания напоследък – се извършват главно в домовете на хората, зад заключена врата. Мнозинствата се настройват от жертвата изкуствено против извършителя (макар в случая с Кобрата да е доста спорно кой точно е жертвата…), а в тишината, последвала подобни безумия, огромен брой истински сексуал­ни престъпления остават скрити и ненаказани. И в безспорно по-примитивни общества като на­шето за документ като Истанбулската конвен­ция се мисли като за легитимация на хомосексу­алността (създава се цял нов термин, лишен от смисъл, но натоварен имплицитно с опасности – „джендър“, в който се разкриват всички най-тай­ни сексуални фантазии на т.нар. „консервативно“ настроени българи, за които – оказва се – всеки чужденец е задължително „педофил“, а норвежци­те отдавна са хвърлили око на българските деца и смятат да ни ги откраднат, защото вече са раз­дали своите на гей-семейства… Абсурд!)

„Накарайте хората да се боят от наркомани, престъпници, многодетни майки, живеещи на социални помощи, имигранти, и пришълци – и вие напълно ще ги контролирате.“

Ноам Чомски

Та именно лицемерни и „неправилни“ примери като делото на Сушито срещу Кобрата отдалечават хората от по-проникновено разбиране на текста на Конвенцията. Така вместо да се съзре истин­ския проблем, който този текст третира – а именно – насилието срещу жени, особено от мю­сюлмани, да, особено от тях – те традиционно упражняват такова над жените… тя бива изцяло отхвърлена поради някакви абсурдни измислени при превода понятия като комичното и придоби­ло вече статут на нарицателно „джендър“. Кон­венцията вероятно е целяла да предпази евро­пейските жени от нашествията на хора с други принципи и морални норми, произхождащи от раз­личната им вяра и морален кодекс, но вместо това тя възбуди съвсем друг политически дебат у нас и жените, за които беше предназначена (всяка чет­върта българка е жертва на домашно насилие) ос­танаха незащитени.

Т.е. лицемерието на тази „политическа корект­ност“ рефлектира в обратното – в крайна липса на каквато и да било коректност – Кобрата е наш, но и убиецът на Виктория – и той си е наш, и някак си двамата вървят ръка за ръка, третирани са по един и същи начин, прегрешили са сякаш в едно. И двамата са братя по съдба. Ами не, не са. Единият е невинен, а другият е престъпник и убиец.

„МЕНЕ МЕ НЕМА В ЦЕЛАТА СХЕМА“

А коя съм аз, кои сме пък тия „ние“, дето се зо­вем „елит“ и защо още си позволяваме да мислим с главите си, че и да изказваме мнения, които не са съгласувани нито с мейнстрийма, нито с на­соките, подадени от една или друга партийна централа и защо пак, както казва „простолю­дието“, сме „от страната на булката“? Защо се чувстваме непредставени политически и защо усещането ни за несправедливост расте право пропорционално на неспособността ни да бъдем щастливи тук? Няма да ви занимавам с дългата и тъжна като опашката на мишката от „Али­са“ история на семейството си. Но ще приклю­ча това лирическо отклонение с нещо важно – моят произход и преди, и сега ми е служел по един единствен начин – бил е повод да бъда мра­зена още повече. И от „простолюдието“, и от „елитите“. Защото не съм като тях. А кои „ели­ти“ са на ключовите позиции днес у нас? Знаете кои. Те също са потомствени. И там политиче­ската, и всяка друга кариера се предава по род­нинска линия – от дядо към внуче. Но нито един от тези хора не е внук на някой, който е лежал по лагерите, капиш?