(бежанци, емигранти, черни, мюсюлмани и др.) и че не го мразим, като се надяваме и той да не безчинства в градовете ни, да не изнасил­ва жените ни, да не ака край тоалетните ни и да не ни прави атентати) се премине… на власт ид­ват настоящите политици – все по-възбудими и войнстващи тъкмо по оста „национализъм – кос­мополитизъм“. Най-нелепо е когато против отва­рянето на границите за бежанците, които бягат, за да спасят живота и семействата си, се обявим тъкмо ние – до вчера опитвали се да се промушат през Желязната завеса и да заживеят в мечтания и цивилизован Западен свят… Точно ние днес пе­чално известни тъкмо с циганските табори, кои­то най-често ни представляват пред Европа и света.

„В момента е налице един миниатюрен елит – хора, които считат себе си за глобални гражда­ни и за които географията и културата изглеж­да не са от значение. Ако членовете на този елит смятат, че останалата част от света мисли като тях, те грешат. Изгодите от глобализацията не бяха споделени равноправно, което е и при­чината, поради която има дърпане назад. Бол­шинството от хората, както вече казах, са все още на национално, ако ли не и на регионално ниво. Да се промени това ще бъде изключител­но трудно и продължително.

Няма готова рецепта за решение на този дебат, поне засега. Говорейки от икономическа гледна точка, ние сме на грешен път, ако мислим за из­олация и протекционизъм. Образованието със сигурност е фактор, както при младите, така и при хора, които биват обучавани наново, за да могат да се разделят с работи, застрашени от изчезване, особено при работните места, които изглеждат все повече застрашени от роботи и изкуствен интелект.“

Франсис Фукуяма, в. „Хъфингтънпост“

(Тук е добре да не обобщаваме ангро, единствено в помощ на тезата, която ни е удобна в насто­ящия текст и да споменем, че според едно ско­рошно проучване на Европейския съвет за външна политика дори най-евроскептичните партии в ЕС в момента са ЗА съществуването на ЕС и че скорошните избори за Европейски парламент не бяха своеобразен референдум ЗА и ПРОТИВ бежанците и отварянето/затварянето на границите на страните членки, а по-скоро бяха заявка за стремеж към други важни промени, но отразиха единство за посоката, в която – все пак заедно – европейците искат да продължат.)

И въпреки това една сутрин светът се събуди с политици от типа на Орбан, Тръмп, Берлуско­ни или Ердоган. (Да не забравяме Путин, разбира се, макар там да действат други рефлекси и комплекси – на импер­ското мислене на руската нация, т.е. механизмите при избора му, струва ми се, са различни.) Тези ли­дери от нов тип се мислят като „силните“ мъже, които ще защи­тават „народа си“ от „елита“, който „мисли само за своята из­года“. Това не се случи “overnight”. Това беше съзнателен избор на народите, които ги качиха на власт. Избраха ги онези, на които им е писнало да се преструват на по-либерални, отколкото могат да са. А това е победа на низките страсти над разума. Победа на „малкия човек“ над статуквото и „елита“. Но се случва навсякъде.

Какво ни притеснява в тези фигури? Национализмът (със своите специфики и особености във всяка различна държава) има характеристики, които напрягат, усилват междусъседските про­тиворечия и правят невъзможно съвместното им съществуване в „глобалното село“. Ако са преи­муществено водени от националисти, нациите ще разтурят Европейския съюз и всяко сътрудни­чество между тях ще бъде невъзможно – а това, съгласете се, е абсурдно като идеал в новото време на бум на информационните технологии, интернета и свободния пазар на стоки и идеи. Национализмът е утопия, но и – осъзнато насилие над „другостта“, омраза към „чужденците“, към „различните“ от мен самия. Ето там той става опасен и води лесно към насилие. Никак не е пра­вилно „национализъм“ да се бърка с „патриоти­зъм“. Обичта към език, род, родина е нещо отвъд разумните доводи, инстинктивно и някак заложе­но в човека – нарича се родолюбие, патриотизъм. А национализмът ни призовава към война. Разум­ният баланс между краен нацио­нализъм и краен либерализъм (за­лял Европа с бежанци до степен тя да не може да се справи с тях) би следвало да е онази доктрина, в която да се кълне интелигент­ният, просветен и модерен човек. Но… не се случва почти никъде. Понякога имам чувството, че невидима ръка насъсква нарочно привържениците на крайности­те, та те започват да се държат като на мач между Левски и ЦСКА, а това противопоставяне не е нито градивно, нито полезно. На тази струна играят сполучли­во политически франкенащайни, излезли обикновено от света на шоу-бизнеса и монетизирали по­пулярността си от телевизион­ния екран. И неусетно влизат в политиката, развявайки нацио­налното знаме.

Опасно. Защото националната идентичност се откроява само и единствено когато се противо­постави на другите национални идентичности. Т.е. – в състояние на война.

„Обикновено мислят, че националният егоизъм е нравствен дълг на личността и показва не ли­чен егоизъм, а жертвеност и героизъм. Когато и най-лошото у човека се пренесе в колектив­ните реалности, признати за идеални и свръх­лични, то става добро и дори бива превръща­но в дълг. Егоизмът, користта, самомнението, гордостта, волята за могъщество, омразата към другите, насилието – всичко става добродетел, когато се прехвърли от личността в национал­ното цяло. На нацията всичко е позволено, в нейно име могат да се извършват дела, призна­ти за престъпления от човешка гледна точка…

Лъжа е националното самомнение и надмен­ност, толкова смешни и глупави, ако се погледнат отстрани. Националният егоцентризъм,