„А СЕГА НАКЪДЕ?“

Какво ще правим в този нов свят, в който ле­гитимните авторитети вече не са на почит, а под обстрел? Свят, в който образованите, умни­те, възпитаните, можещите и знаещите не са уважавани, а искрено мразени? В който отново „свестните у нас считат за луди“ (а „Борба“-та на Ботев звучи, все едно е писана днес)?

Днес, струва ни се, пак живеем в един ускоряващо се непредвидим и жесток свят, в който – отно­во (както по времето на Ботев, явно) – се ценят съвсем други качества, неприсъщи на честния, чувствителен и интелигентен човек. В това чис­ло – надмощието не по ум, а по сила, но и подлост­та, и способността да шикалкавиш, и умението да „лъжеш системата“, да крадеш, че и да убиваш. В съвременния свят, оказва се, (отново) станахме свидетели на края на много от идеалите, които и ние носехме скътани близо до сърцето си, защо­то няма вече кой да ги защитава аргументирано и умно от освирепелите тълпи. С края на наши­те наивни идеали настъпи и краят на „елитите“, които не можаха да се преборят за място под про­жекторите и изгубиха и последните си привър­женици и последователи в борбата за рейтинг на медиите на мейнстрийма.

В известен смисъл този крах настъпва заслужено, защото се оказа, че „елитите“ съвсем не са не­пременно почтени в преследването на целите си или чистосърдечни в конкуренцията и борбата за власт, влияние и пари – напротив. Ако използва­ме понятието в неговия политически смисъл, то наистина краят на „тези“ елити трябваше заслу­жено да дойде. Скорошният изборен крах на демо­кратическата партия в САЩ в известен смисъл го доказа – на „хората“ (суверена масов избирател, чието мнение има основополагащо значение и не­посредствено видими последствия при избори в демокрация) им писна да подкрепят лицемерието, облечено със статута на вечно и непоклатимо статукво. За „обикновените нормални“ хора, кои­то не могат да се припознаят с нито едно мал­цинство, изборът на Тръмп олицетворяваше края на една Wonderland, изградена върху фалшиви по­литически коректни жестове и забрани.

В телевизия CBS, за която работех по времето на един от най-успешните президенти на САЩ Бил Клинтън, тъкмо когато там публично течеше грозното шумно и тенденциозно негово разобли­чаване, с което преди 20 години той пропадна в същия капан на #metoo реториката… та в тази телевизия, при смяна на ръководството в борба за по-висок рейтинг… пред очите

ми бяха уволнени 15-ина бели мъже (процентно около 1/2 от активния и работещ добре гръбнак на сутрешния блок) и оставени на работа всички черни жени от стария, оценен като недостатъч­но конкурентноспособен екип. Попитах изумена защо. Защото били неприкосновени – щели да съ­дят работодателя за расизъм и/или сексизъм…

ЛОВ НА ВЕЩИЦИ

Абсурдно е политическата коректност от ин­струмент на етиката да се премества в поле­то на правото и да се извежда в култ, защото неминуемо тя се изражда в своята противопо­ложност. От основен фундамент на нашата ци­вилизация – защитник на човешките права; от риторика, която защитава по-слабия, тя ста­ва обратното – повод за наказания и раздаване на присъди и „справедливост“, като обикновено го прави по един крайно формален, субективен и нечестен начин, облечена в уж „моралните“ си основания. Ако преди „белите“ в Щатите са били почти задължително расисти, днес най-големите расисти, нека го признаем, са тъкмо черните. И нито изборът на последния им черен президент, нито създаването на филм от ранга на „Зелената книга“ няма да успеят да примирят това огромно противоречие.

Затова хората, които усещат инстинктивно подозрителното лицемерие в тази крайна (и вече противоре­чаща на самата си изначална същност) полити­ческа коректност, неволно стават проводници и сподвижници на нейната обратна крайност – а именно – на националистични, популистки и/или откровено нацистки идеи. Не че нахлуването на вълна от бежанци в Европа не ускори тази тен­денция. Но Америка е „друга бира“ и към нея тряб­ва да се гледа с особен поглед – исторически тя е съставена изцяло от „бежанци емигранти“, така че опитите за тяхното сегрегиране тъкмо и именно там са крайно неподходящи. Още повече – точно както в Германия се пази спомена за зверствата на Хитлер, в Америка се помни робовладелчество­то, което е също толкова травматично и срамно за американците, колкото е нацизмът за немците. Така че, когато един американски президент се противопостави на емигрантите, той се про­тивопоставя не просто и само на едно или друго малцинство, на една или друга религия, на един или друг етнос – там той се противопоставя на ця­лата история на страната, която управлява. На същността ù и на нейната основна идея – равен старт за всички. И това – считат днес и демо­кратите, и голяма част от републи­канците в САЩ – е недопустимо.

Когато обаче до­пустимата точка на лицемерие (ние ще се правим, че не ни е страх от „раз­личния“