съчиненията си, това означава именно, че тези съчинения са можели да променят общество­то, че силните на деня са се страхували от тях. Когато секретарят на Партията Суслов приел Гросман, той му казал: „Вашият „Живот и съд­ба“ ще причини повече щети от атомна бомба, и дума не може да става за публикуването му.“ Какъв комплимент! Книгите на Солженицин бяха един от най-тежките удари, нанесени на съветския режим. Във Франция човек може да публикува всичко, каквото си иска, без никак­ви последствия. Тук, за да покажеш колко си смел, разказваш сексуалния си живот, при това колкото се може по-скандално. Малко несери­озно, нали?

Би могло да се говори за едно „противополож­но (само)образование“, явило се в резултат на празнотата наоколо, което изобщо не е заслуга на комунистическите режими, а по-скоро едно от техните парадоксални следствия. Общест­вените развлечения или не съществуваха, или пък бяха наистина нищожни! Не можете по цял ден да пеете патриотични песни или да гледате конформистки картини; вестникът също не ста­ва за четене. Като последица определена ду­ховна енергия се оказва свободна и се ориен­тира другаде. Нито телевизия, нито заведения, нито рокмузика – но пък пътят на класическата култура бе широко отворен: книгите бяха мно­го евтини, концертите също, а в театъра можеха да се видят пиесите на Чехов, канонизирани от съветската ортодоксалност, което не беше съв­сем лошо!

Спомням си, че когато преведоха на български писмата на Кафка до Фелице, хората – и то вся­какви, не само интелектуалците – стояха цяла нощ на опашка пред книжарниците, за да са сигурни, че ще успеят да ги купят!… Същото бе и за едно ново издание на творбите на Досто­евски. Представяте ли си подобно нещо в един западен град?

Блага Димитрова, лице на дисидентството пре­ди падането на режима, ми разказваше по вре­ме на последното ми посещение в София, че при комунизма книгите ù се продавали „едва“ в тираж от двадесет хиляди екземпляра – тол­кова малко, защото Съюзът на писателите я възприемал като антиконформистка и ù нала­гал по-нисък тираж, отколкото за своите зна­менитости. Днес [интервютата са проведени 2001; Бл. Димитрова почина две години по-къс­но], когато може да напише всичко, което иска, книгите ù с мъка се продават в петстотин ек­земпляра. „Кажи ми, Цветане, за това ли воювах цели четиридесет години?“ ме питаше тя.

Преди хората четяха поезията ми вместо вестници, сега четат вестниците вместо моята поезия.“

Вестници или романи на ужаса, или порногра­фия. Трудно е да се отговори наистина.

Би бил твърде парадоксален извод: да хвалим робството, защото то позволява създаването на по-красиви художествени произведения! Не мисля, че трябва да се отива дотам. При кому­низма духовният живот може да е бил по-ин­тензивен, но това не траеше дълго, хората бяха покварявани, унищожавани. Изхабяването, обезсърчаването и алкохолът надделяваха. Без простор за свобода творчеството угасва. Но нека не заключаваме, че единствено свободата е достатъчна за създаването на шедьоври.

Меркантилната логика за незабавен доход, меко казано, не благоприятства за духовното процъфтяване.

Тя води до бум в порнографията например – обратна страна на свободата на словото, пре­върнала се при демокрацията в свобода да култивираш омраза към жените и да печелиш лесно пари. От това правя извода, че един по­тенциален антагонизъм разделя култура и де­мокрация; и за да се върнем към отправната ни точка – че и противопоставянето между тотали­таризъм и демокрация не е абсолютно.“ Но да се върнем към нашите разсъждения… Тези хора – наричам ги за прегледност „героите“ – при­надлежат на бъдещето и само осланяйки се на тях обществата ще могат да се развиват и да се придвижват напред. Тъкмо те са хората, кои­то действат водени от собствения си морален кодекс. Хората, които имат смелост да следват своята убеденост в определени ценности – въпреки че всяко статукво им пречи да го правят. Хората, които с живота си защитават тези ценности – единствено, защото знаят, че те са правилните. Според техния вътрешен морален камертон. И не взимат нищо за тях!

Ето го, и великия Кърт Вонегът – и той има спе­циална теория за специалната (свръхсъществе­на) роля на интелектуалците:

„Писателите са специализирани клетки в со­циалния организъм. Те са еволюционни клетки. Човечеството се опитва да бъде нещо различ­но. Непрестанно експериментира с нови идеи.

Писателите са средството за въвеждане на но­вите идеи в обществото, а също така и сред­ство да се реагира, символично, на живота. Ко­гато обществото е в опасност, ние, писателите, трябва да бием тревога.

Относно хората на изкуството имам т.нар. „те­ория за канарчето в каменовъглената мина“. Знаете, че миньорите вземат канарчета под зе­мята, за да реагират на отровния газ, преди да са се отровили хората. Те най-първи клюмват преди по-закоравелите да са усетили опас­ността.“

Да се подценява ролята на „интелектуалците“ е меко казано недалновидно. Само те могат да об­лекат в думи идеите на политиците, единствено те могат да работят за една идея безкористно. Тяхното съзнателно погубване е силно смущава­що… Именно те са „елитите“, чийто край оплаква­ме тук. Дано нашите опасения са преувеличени, а утре е по-мъдро от днес. И дано онази светлина, която е оставил талантливият режисьор Фелини с великолепните си филми надживее славата на политика и медиен магнат Берлускони. Защото и днес човечеството почита, цени и се възхищава на Бош и Ван Гог, на Шекспир и Станиславски, на Ъпдайк и Достоевски, на Бах и Кийт Джарет, на Пина Бауш и Плисецкая, на Тарковски и Бергман, на Роден и Микеланджело. А не помни изобщо кой точно е управлявал държавите, нито какви жъл­ти вестници са се писали по онова време. Надява­ме се, както всичко в човешката история, което следва неумолимо някаква цикличност, и това да е временно. И да сме свидетели в рамките на нашия живот на ново Просвещение и на един нов ред, в който светът отново да се придвижва напред от можещите и знаещите. Нова и абсолютно необ­ходима Меритокрация.

Само дето ме гложди едно подло съмнение… Дали на­шият таксиметров шофьор ще да знае кой изобщо е Рангел Вълчанов? Или по-скоро няма да го е чувал… Защото е бил зает да изучава текста на „Радка пи­ратка“? И да мрази искрено „ентелегентите“?…