Именно тези хора представляват важния елек­торат на бъдещи избори. Свободните, интели­гентни, образовани, умни и честни хора. Елити­те! Но никой не го разбира. Глупците, „лудите“, идеалистите, самоотвержените идеалисти не са нужни на увълчената сган. И затова „малкият човек“ rules. As simple as that. И сегашните поли­тици търгуват с кебапчета, с апартаменти или с популистки обещания и затваряне на границите си към света…

У НАС „ПАРИТЕ НЕ МИРИШАТ“!

Още един мит, с който се извинява безпардон­ната всепроникваща корупция на любимците на народа по върховете на властта. Народът тай­ничко завижда на политиците си, той не ги съди, а иска да е като тях. Затова и няма да тръгне след „героя“, а тръгва след мошениците. Парите не ми­ришат, вика си той и отива на избори. Може и до него да стигне нещичко! Ей така някак си – под ма­сата. Парите обаче миришат – парите, направени честно в тези условия силно миришат – на пот и на унижение. Унижението никой и никога да не признава онова, което правиш, да не го забелязва и нарочно да не ти го заплаща заслужено или така, както интелектуалният или творчески труд се заплаща по света. Да, те миришат – на свобода и на много пот.

Докато чистачката, маникюристката и бавачка­та у нас взимат повече от професора в Универси­тета, журналиста, актьора или класическия музи­кант – все така ще си е, ще се чувстваме изгоне­ни от собствената си държава, която няма нужда от „елити“ с капацитет, идеи, ценз и образование или със собствени мисли. И това в момента дори не е победата на „малкия човек“ над фалшиви­те лицемери от надменния и оял се политически „елит“ – виждате го на избори, където съотноше­нията се запазват. Обратното е – малкият човек няма никакво значение, победата е пак на работ­ническо-селската власт, на самозабравилите се и корумпирани политически олигархии над чест­ните и здравомислещи, способни, интелигентни и свободни хора.

И тук веднага се сещам, че всеки път, когато бра­ня образованите, интелигентните, интелекту­алците, хората на изкуството… се намира някой, който да квалифицира тази битка като „левичар­ско мрънкане“. Аз съм изключително дясна – в сми­съла, който се влага в понятието у нас – проевро­пейски и проамерикански настроен капиталист, който защитава свободното състезание между хората и създаденото от тях. Даже съм си чист либертарианец по смисъла, който влага в поня­тието Айн Ранд. Но не може да ми убегне и дру­го – че с победата на малкия човек губим големия. Че хората на духа и на изкуството изпадат от строя, унищожени съвсем умишлено от новия световен ред и че на тяхно място се намърдват непочтените търговци – на мечти, на любов и на щастие. А те ни упра­вляват чрез страховете ни.

Големият български интелектуалец, невъз­вращенец и емигрант Цветан Тодоров има интересни възгледи по темата, ще цити­рам едно негово интервю. Ето човек, който не може да бъде обвинен в „левичарство“. Интервюто е правено през 2001, част е от книгата „Дълг и наслада: един живот на по­средник: разговори с Катрин Портвен“:

„Това, че категорично осъждам тоталитар­ните режими, не пречи на констатацията ми, че те принадлежат към един и същ „съседен вид“, какъвто е демокрацията – това, което на­ричаме „модерен период“; нито на критиката ми към недостатъците на демокрацията, нито пък ме задължава да проявявам пълно черноглед­ство спрямо тоталитарното общество.

В комунистическа България на творците се да­ваха средства, до които в днешната постко­мунистическа България те вече нямат никакъв достъп. Разбира се, това бе начин културата да бъде подчинявана на режима, но резултатът бе доста осезателен голям брой субсидирани те­атри, актьори, които получаваха заплата през цялата година, оркестри във всички големи градове, опери, всяка година голям брой нови филми, книги със значителни тиражи, а оттам и съществени авторски права.

Следователно можем да противопоставим то­талитаризъм и демокрация, без да слагаме всичкото добро на едната страна. Животът на Булгаков и Гросман със сигурност е бил тра­гичен, съсипан, макар да не са били изселвани – нямали са и най-малката надежда един ден творбите им да видят бял свят. Какво по-отчай­ващо за един писател? Но ако при комунизма писателите са били пращани в затвора заради