Автор: Искра Ангелова

Или защо не съумяваме да последваме нито един и защо днес всички си мислят, че знаят повече?

„Опошляването на изкуствата и литературата, триумфът на жълтата преса и лекомислието на полити­ческата класа са симптоми на тежко заболяване, сполетяло съвременното ни общество – безразсъд­ната идея да се издигне във върховна ценност естествената ни склонност към забавления. В миналото културата е била един вид осъзнатост, която е пречела да се загърби действителността. Днес тя е ме­ханизъм за развлечение и забавление. Интелектуалците, които съставляват гръбнака на целия ХХ век, днес отсъстват от обществения дебат… в политиката и литературата фактически липсват личностите, способни да възпитават едновременно в морално и интелектуално отношение, както авторитетите в античността или както сред народа са го правели учителите…“

Марио Варгас Льоса, „Цивилизация на зрелището“

„Felini e morto, Berlusconi vivrà per sempre“.1, възди­ша шофьорът на таксито, което ни вози из Рим дни след смъртта на великия Федерико Фелини – смърт, за която показно скърбяха по първите си страници всички вестници в Италия – страна, прочута със своята почит към културата, която обаче не бе избрала да финансира последните фил­ми на големия режисьор, така че той умря без да ги реализира. Тази случка е на 25 години и звучи почти като анекдот, но предсказва точно онова, което се сбъдва навсякъде по света днес – артистите и интелектуалците, можещите и знаещите, идеа­листите и новаторите, експертите и специалистите… са извън борда. А на кормилото се кипрят – в тясна зависимост и сътрудничество помежду си – политиците на народа и техните медии. „Мал­кият човек“ е направил своя политически избор. По негов образ и подобие са и медиите на въпросни­те държави, които го облъчват с евтина и низка култура. А меритокрацията /1/ е напълно невъзможен блян, защото последните останки от интелек­туалните „елити“ се спасяват поединично, всеки капсулиран в собствения си тесен кръг от прия­тели и сподвижници, обикновено на ръба на иконо­мическото оцеляване. Звучи като антиутопия, но е истина и тя се сбъдва пред очите ни…

В настоящия текст ще се опитам да задам ар­гументирано, както скромните възможности на човек, който отразява културните процеси в страната ни от поне 20 години позволяват, един въпрос, който като че ли ще се окаже ключов за нашето настояще. А именно – въпросът, поставен от гениал­ния Рангел Вълчанов със самото заглавие на един филм, който ще остане като формиращ, крайъ­гълен камък за всички от нашето „нулево“ поколение – „А сега на­къде?“ Аз нямам отговор на този въпрос. Но това не ми пречи да продължа да го задавам.

Нима ролята на интелектуалците, на хората, които работят със словото, на културните и образованите ни красиви умове, на хуманитаристите… не е именно да питат? Да се опитват да надскочат полето на непосредствената си ра­бота и да погледнат процесите по-отдалеч и по-цялостно, за да намерят малките връзки, кои­то невидимо свързват нещата над и отвъд не­посредствения ни бит? Ето това ще се опитам да направя тук. А отговорите могат да станат повод за цяла поредица на страниците на многоу­важаваното сп. „Артизанин“ – и защо не – в нея ще можем да зададем този екзистенциален въпрос на видните личности и интелектуалци на нашето време – на (пре)носителите на знанието и талан­та българи – и да публикуваме отговорите, които те ще ни предоставят?

„Ако духът не е осакатен, всички негови сили инстинктивно се съсредоточават в стремежа да се осмисли действителността, просто за­щото за пробуденото съзнание е непосилно да съзерцава хаоса, то е ДЛЪЖНО да търси един­ството на света, което не е нищо друго освен единството на собствената личност. Нормал­ният душевен живот изисква преди всичко вътрешна съсредоточеност и свобода.“

Михаил Гершензон

1 „Фелини умря, Берлускони ще е вечно жив!“ (бел. а.)