Автор: Искра Ангелова
Или защо не съумяваме да последваме нито един и защо днес всички си мислят, че знаят повече?
„Опошляването на изкуствата и литературата, триумфът на жълтата преса и лекомислието на политическата класа са симптоми на тежко заболяване, сполетяло съвременното ни общество – безразсъдната идея да се издигне във върховна ценност естествената ни склонност към забавления. В миналото културата е била един вид осъзнатост, която е пречела да се загърби действителността. Днес тя е механизъм за развлечение и забавление. Интелектуалците, които съставляват гръбнака на целия ХХ век, днес отсъстват от обществения дебат… в политиката и литературата фактически липсват личностите, способни да възпитават едновременно в морално и интелектуално отношение, както авторитетите в античността или както сред народа са го правели учителите…“
Марио Варгас Льоса, „Цивилизация на зрелището“
„Felini e morto, Berlusconi vivrà per sempre“.1, въздиша шофьорът на таксито, което ни вози из Рим дни след смъртта на великия Федерико Фелини – смърт, за която показно скърбяха по първите си страници всички вестници в Италия – страна, прочута със своята почит към културата, която обаче не бе избрала да финансира последните филми на големия режисьор, така че той умря без да ги реализира. Тази случка е на 25 години и звучи почти като анекдот, но предсказва точно онова, което се сбъдва навсякъде по света днес – артистите и интелектуалците, можещите и знаещите, идеалистите и новаторите, експертите и специалистите… са извън борда. А на кормилото се кипрят – в тясна зависимост и сътрудничество помежду си – политиците на народа и техните медии. „Малкият човек“ е направил своя политически избор. По негов образ и подобие са и медиите на въпросните държави, които го облъчват с евтина и низка култура. А меритокрацията /1/ е напълно невъзможен блян, защото последните останки от интелектуалните „елити“ се спасяват поединично, всеки капсулиран в собствения си тесен кръг от приятели и сподвижници, обикновено на ръба на икономическото оцеляване. Звучи като антиутопия, но е истина и тя се сбъдва пред очите ни…
В настоящия текст ще се опитам да задам аргументирано, както скромните възможности на човек, който отразява културните процеси в страната ни от поне 20 години позволяват, един въпрос, който като че ли ще се окаже ключов за нашето настояще. А именно – въпросът, поставен от гениалния Рангел Вълчанов със самото заглавие на един филм, който ще остане като формиращ, крайъгълен камък за всички от нашето „нулево“ поколение – „А сега накъде?“ Аз нямам отговор на този въпрос. Но това не ми пречи да продължа да го задавам.
Нима ролята на интелектуалците, на хората, които работят със словото, на културните и образованите ни красиви умове, на хуманитаристите… не е именно да питат? Да се опитват да надскочат полето на непосредствената си работа и да погледнат процесите по-отдалеч и по-цялостно, за да намерят малките връзки, които невидимо свързват нещата над и отвъд непосредствения ни бит? Ето това ще се опитам да направя тук. А отговорите могат да станат повод за цяла поредица на страниците на многоуважаваното сп. „Артизанин“ – и защо не – в нея ще можем да зададем този екзистенциален въпрос на видните личности и интелектуалци на нашето време – на (пре)носителите на знанието и таланта българи – и да публикуваме отговорите, които те ще ни предоставят?
„Ако духът не е осакатен, всички негови сили инстинктивно се съсредоточават в стремежа да се осмисли действителността, просто защото за пробуденото съзнание е непосилно да съзерцава хаоса, то е ДЛЪЖНО да търси единството на света, което не е нищо друго освен единството на собствената личност. Нормалният душевен живот изисква преди всичко вътрешна съсредоточеност и свобода.“
Михаил Гершензон
1 „Фелини умря, Берлускони ще е вечно жив!“ (бел. а.)