След този съвет Еди Захариев и Гошо Стоянов ме заведоха в двора на Киноцентъра, сложиха ме да седна на една пейка край чешмичката и ме зачесаха. Те бяха харесали филма, личеше им, но искаха да го стегна. Те ми отвориха очите за очевидни слабости на монтажа. Когато потънеш в материала при монтажа, се задълбаваш в детайлите и губиш вярното възприемане на цялото. А умението да мислиш филма като една цялостна музикална структура е основният дар на режисьора. Тези двамата (аз ги считам за мои приятели!) ми помогнаха да изплувам над филма и да видя, че втората му половина е прекалено раздута. Изходът бе прост и класически – паралелен монтаж на две линии от епизоди. Но кой да види? Послушах ги, махнах двайсет минути и филмът спечели.
Беше лятото на 73 година – щастливо лято за мен. В деня, в който направих последната лепенка във филма – 25 юни, се роди дъщеря ми Елица. Междувременно бе минал и мини-съветът на филма. Предадоха ми, че са го приели без забележки. Кой като мен?!
И насред това безметежно реене във времето и пространството през август Писарев ме спира на „Руски”, засмива се насреща ми и казва:
– Рибо, рибо, какво ще те правим? Милка не хареса филма ти. Имало много насилие.
Трябваше ми време, за да съобразя коя е „Милка”. Писарев не ми даде да говоря, каза:
– Ти, разбира се, няма да искаш да правиш поправки! Няма нужда да ми казваш! Знам! Сега отивай да си почиваш. Ще видим какво ще те правим. Наесен.
Наесен се почна. Събраха наново мини-съветът. Този път поканиха и мен. Всички говореха по един и същ калъп, избягвайки да срещат очите ми: „Филмът е много хубав, но нека запалим една червена лампичка за прекаленото насилие в него…” И предлагаха да се изрежат трите ключови, възлови сцени – тази на разстрелите, самоубийството на Матей и сцената с голата партизанка.
За другите две вече стана дума. Нека кажа малко и за третата сцена.
Голата партизанка
Когато прочетох романа на Васил Акьов епизодът, който ме „запали”, бе този: по прашен селски път влачат гальота (двуколка, с която пренасят боклука). В нея са нахвърляни труповете на току-що убити партизани. Кръвта им се процежда през дъното. Жега е. Горещината е разтопила катрана на колесните главини. Черни капки катран падат в сухата прах наред с червените капки кръв. Ръцете ме засърбяха да снимам тази картина.
После направих справки – историческата истина съвпадаше с разказа на Васил. Разгледахме доста фотографии на ухилени жандармеристи до отрязани партизански глави, до разголени женски тела. Избистри се епизод, в който един садист танцува с голия труп на убито младо момиче…
Но докато дойде ред да снимаме тази сцена настъпи зимата на 73 година. Имам едно златно правило: „Не чакай времето, нагаждай се към него!” Остана на хартия сухата прах с червените и черни капки. На нейно място се появи голо снежно поле. Гальотата с труповете се губи в бялата пустош, окръжена от тъмносините шинели на жандармеристите. Сетне те спират на брега на една рекичка, смъкват труповете върху снега, правят си групова снимка, а садистът награбва голото тяло на убитото момиче и танцува с него. Накрая жандармеристите хвърлят труповете в реката с дружни викове. Труповете плуват в ледената вода, а мъжете се бият със снежни топки… Това наблюдават от другия бряг на реката Мустафата и Пшеничка, скрити като птичета в две огромни хралупи на вековно дърво. Мустафата, обзет от ярост, иска да изпълзи от скривалището си и да стреля по садиста, но Пшеничка го удържа. С целувка. Първата им и единствената…
Когато намерихме това дърво с хралупите, епизодът съм по себе си се видоизмени и подреди. Оставаше да открием, че във Велико Търново има спортно дружество на „моржове”. Срещу 200 лева на човек те се оставиха да ги мятат в ледените води на река Росица. А едно странно и храбро момиче се съгласи да стои голо на студа срещу малко по-голяма сума и коняк „Плиска” за съгряване.
Откъс: „Голата партизанка”. В откъса: Пламен Масларов – Мустафата, Елена Мирчовска – Пшеничка, Вельо Горанов – Полицаят, Ана-Мария Шахова – мъртвата гола партизанка
Епизодът се получи автентичен, жесток, суров. И до ден-днешен нямам логично обяснение защо срещу него възроптаха тези, които имаха привилегиите на активни борци срещу фашизма и капитализма…
Не можех и да си помисля да се лиша от този епизод. Както и от разстрелите. И от самоубийството на Матей. Това значеше да си скопя филма. И аз казах:
– Не, няма да пипам нищо повече по филма.
Спасяването на „И дойде денят”
Моят отказ означаваше, че филмът нямаше да се показва. На първо време на фестивала „Златна роза” във Варна, който предстоеше.
По това време в София пристигна Караганов, за който стана дума около сагата с „Осем и половина”. Той бе секретар на Съюза на съветските кинематографисти. Неговата дума тежеше. Писарев показа на Караганов въпросните четири филма. Караганов хареса „Последната дума” на Бинка. Нарече героинята на Цветана Манева „българска мадона”. Бинка – слава Богу! – нямаше пак да изпие горчилката от пореден неин „спрян” филм. Тя си получи заслужените награди. Нека припомня, че „Последната дума” към днешна дата (2018) е последният български филм, въртян в официалната селекция на Кан. Но зад останалите три филма Караганов не смееше да застане категорично.
Писарев не се предаваше. Той ме покани у дома си на гости.
– Ще вземеш и жена си, нали е рускиня? Да си говорят по руски с Караганов и жена му.
Софья Караганова бе от екипа на Твардовски в списание „Новый мир” – списанието, на което бяха оставили определена свобода да публикува неортодоксални писатели и поети. Там се появи „Един ден на Иван Денисович” на Солженицин. Печатаха стиховете на Вознесенски, Ахмадулина, Евтушенко… Софья Караганова завеждаше отдел „Поезия”. Аз много се вълнувах от предстоящата среща именно с нея. В асансьора на Писаревата кооперация се сблъскахме с М. М., от идеологическия отдел на ЦК, противник на филма. Той беше израсъл в Съветския съюз, руският му акцент бе се запазил, но по-голямото зло бе, че вкусът му си бе останал на нивото на „Трактористи” и „Кубанските казаци”[10]. Той не ни се зарадва, а неговото присъствие ми върза езика още преди да съм стиснал ръката на Софья Караганова. В наши дни, когато някой почне да ме обайва с носталгични приказки за „татовото” време, аз имам верен цяр. Веднага се сещам как не можех да говоря това, което мисля. Ето и тогава: Софья Караганова имаше интерес към филма ми. Тя ме привика да седна до нея и ми зададе неочакван, но точен, умен въпрос:
– Защо Моцарт?
Пояснявам: в „И дойде денят” няма оригинална музика, а музикално оформление. Защо ли? Заради моето „его”. Музиката на „Изпит” ми написа Симеон Пиронков. Аз обичах този истински филмов композитор. Бях го запомнил още от „А бяхме млади” на Бинка, от „На малкия остров” и „Първи урок” на Рангел. Като се прибрах в България, научих, че пише и друга, много интересна съвременна музика. Специално пътувахме в провинцията да слушаме операта му „Добрият човек от Сечуан”. Жени Божилова, жената на Хайтов, ни запозна. Бяха приятели. Оказа се фин, деликатен човек. И написа хубава музика за новелата. Само че… Само че я написа сам. Гледа филма, каза: „Ясно”. И донесе музиката направо за запис в студиото на радиото. Мен ме нямаше при създаването й. А режисьорът е всеядно животно, не може да го лишаваш от това лакомство – поне да обсъди музиката. Особено, когато вярвам, че музиката не е патерица, не е илюстрация към емоционалните сцени на филма, какъвто тертип налагат американците: зададе ли се любовна целувка, зазвучава лирична мелодия; има ли напрежение, музиката почва да го нагнетява предварително. Музиката е част от съставните елементи на филма, тя трябва да произтича от драматургията; понякога тя е вътрешен монолог на героя, понякога е авторски, скептичен контрапунктов коментар на действието… С една дума, музиката е част от изразните средства на режисьора.
Това бе причината, поради която аз реших да си търся композитор, с когото да водим диалог. Но по времето на „И дойде денят” не бях намерил такъв. Затова минах към музикално оформление, за което ми помагаше една приятелка, музиковедката Кипра Друмева – Беливанова. Ако знаех какъв таралеж в гащите си вкарвах?! Върху мен се стовари много музика, налагаше се да прослушвам часове наред симфонична, клавирна, каква ли не съвременна музика.
Бяхме се ограничили съзнателно в двайсети век, в средата му. За драматичните сцени лека-полека се нагласиха откъси от Шчедрин, Пипков, Пендерецки… Но имаше една тема – темата на очакваната, но несбъдната мечта, на неосъществимата илюзия. За нея не намирах подходяща мелодия, докато… Докато един ден случайно не чух в съседната стая жена ми Марина да разучава 25 концерт за пиано и оркестър на Моцарт. Тя свиреше втората тема на концерта. Тази тема ми легна на душата. Просто си представих финала на филма – митичната каруца отнася героите ни в небитието и простичката мелодия постепенно заглъхва, секва… По-сетне научих, че тази тема лежи в основата на „Марсилезата”, но това съвпадение само усили увереността ми да включа Моцарт във филма. Най-важното бе, че тази нежна мелодия бе удивително съзвучна с надеждата за хармония, която носи всяка революция и оголващо контрастна спрямо насилието, породено от същата тази революция… Можех ли да кажа всичко това на Софья Караганова в присъствието на М. М. от идеологическия отдел на ЦК, който слухтеше зад рамото ми? И аз смотолевих, че съм бил взел музиката просто по интуиция…
Софья Караганова не ми зададе повече въпроси…
Тази среща не помогна, но Писарев не се предаваше. В началото на есента за Съветския съюз заминаваше голяма кино-делегация. Тя включваше много народ от гилдията – режисьори, артисти и споменатия вече М.М. от идеологическия отдел. Те трябваше да обикалят с „правилни” филми Прибалтика. Писарев „закачи” към делегацията и една друга малка групичка – Бинка, Еди Захариев, мен. Писарев ни инструктира:
[10] Фалшиви филми от сталинското време.