Биография на „И ДОЙДЕ ДЕНЯТ“ (1972 – 1974)

от плодовете й се ползват отявлените негодници”. При Ото фон Бисмарк „романтиците” са „гении”, а „негодниците” са „минувачи”.  Аз бях прочел тази сентенция в едно историческо аналитично изследване, издание на „Самиздат”, нелегалната литература, която минаваше през ръцете и душите ни в студентските години. За палачите, или за фанатиците искаше да му говоря Иван. Имах в запас много истории. Няма да ви затрупвам с тях. Една най-много го впечатли, нея ще споделя. Знаех я не от книгите, разказал ми я бе мой състудент. Шест години по-възрастен от мен, грузинецът Вахтанг Микеладзе, самият бе пострадал като дете на „враг на народа”. Дядо му по майчина линия бил дворянин, лекар, романтик–революционер, председател на Съвета на работническите и селски депутати във Владикавказ, председател на ЦК на комунистическата партия в Грузия и какво ли още не. Арестуван през 37 година, зверски измъчван, разстрелян. Неговата дъщеря, майката на Вахтанг, Кетаван, също е арестувана и осъдена на 15 години лагер. Преди нея са репресирали и убили баща му, Евгений Микеладзе, любим ученик на Гаук, наред с Мравински. Евгений е бил главен диригент на грузинската опера. Историята, която впечатли Иван Кожухаров, е тази: преди да арестуват майката на Вахтанг, тя прочита във вестника, че техен близък приятел е ликвидиран като враг на народа. Вече в ареста, когато я водят на разпит, тя се сблъсква в коридора с пребития, но все още дишащ приятел, обявен вече за мъртъв. Човекът все още е бил жив, надявал се е на спасение, а смъртта му е била вече оповестена… След този разказ Иван рече:

– Хайде да спим вече, че ей го – съмва се!

Реших да почнем снимките от „обречените”. За петимата, които Фантома (Иван) и Мустафата (Пламен Масларов) пресрещаха на пътеката на смъртта, бях поканил добри, но неизвестни актьори. Струваше ми се логично да дам шанс на Иван да репетира, докато им подава репликите зад камерата. Започнахме с Иван Ханджийски. Героят на Ханджо бе офицер, случайно попаднал сред обречените. Когато Фантома го пита за последното желание, той отвръща:

– Имам две желания – първото, да не съм в един гроб с тия (той кимваше назад, към групата на обречените) и второто, децата ми да не носят моята фамилия.

Фантома отвръща:

– Първото е малко трудно. Второто ще го изпълним.

Ханджо вади от джоба на куртката си, чиито пагони са откъснати, една семейна снимка.

– Ето тук ще напиша адреса. Моливче да имате?

Мустафата му подава моливчето, с което сме го виждали да съчинява стихове. Ханджо поема моливчето, забелязва, че е счупено и почва да го гризе, за да оголи графита. (Този кадър бе един от ония, които изрязаха от позитива на филма преди премиерата. Бил много човечен. Ала за това сетне). Ханджо прегризва  дървото, оголва графита, плюе шлюпките и почва да дращи по гърба на снимката.

В този миг Пламен Сомов, който е на фокуса, ме побутва дискретно и сочи с очи към Иван, зад камерата.

Иван плачеше! Огромните му, печални очи бяха плувнали в сълзи.

Как да обърнем камерата?! Невъзможно! Ще се строполим в пропастта, над която едвам сме се закрепили. Свършваме да снимаме Ханджо, аз тутакси шепна на Славчо да обръща към Иван, ала сълзите вече ги няма. Иван се е съвзел, усмихва се притеснено:

– Голям актьор тоя Ханджо! Разплака ме!

Бях пропуснал мига. Но въпреки това в епизода си личи каква мъка е за Фантома да приема последните изповеди…

Откъс: „Разстрелите”. В откъса: Иван Кожухаров – Фантома, (озвучава го Васил Михайлов), Пламен Масларов – Мустафата, Никола Тодев – Попът, Александър Лилов – Матей втори, Никола Ханджийски – Офицерът със снимката, Тео Юруков – Човекът със спомените, Михаил Марков – Убиецът на Варлаамката, Вельо Горанов – Полицаят, Юри Ангелов – Белича.

Свършихме снимки. Хората си тръгваха пеша надолу по баира към селото. Иван рече:

– Остани за малко. Нека и Емата да остане!

Не разбрах за какво му е скриптърката, но я помолих да се задържи. Тя, влюбена до уши по това време,  даже се зарадва на моето предложение. Щяла да си набере цветя. И заприпка наоколо. Свечеряваше се. Притъмня. Само отсреща снежните рилски върхове багрееха. Иван напали едно огънче от хвойнови клонки, седнахме край топлинката.

– Дюлгерче – въздъхна Иван, – ти направи от мен убиец…

– Абе, Иване – избъбрих аз лекомислено, даже покровителствено; доволен от свършената работа, – това беше игра, на ужким.

– Да, ама аз ги убих наистина – продума изтежко Иван.

Помълча и добави:

– И сега няма как, ще трябва и теб да убия.

Срещнахме си очите и аз изстинах. В този момент дотърча Емата да се похвали какъв букет е набрала. Едва тогава загрях защо Иван беше помолил и тя да остане. В нейното присъствие той омекна, гневът му премина. Благодарение на Емчо ми се размина…

Павел Писарев.

Той не бе част от екипа, но е вплетен в биографията на „И дойде денят”. Писарев бе генерален директор на българската кинематография. Знаехме за него, че е от клана „Коларови”, беше женен за внучката на Васил Коларов[9]. Беше живял в Париж като кореспондент на „Работническо дело”. Това му личеше, не си бе пилял времето и там, и преди това. Пипето му сечеше, в работата си пипаше мащабно. Бе възприел открит, заядлив начин на общуване. Наричаха го циник. Мисля, че тази маска го спасяваше в тежкото общуване с висшето началство. За първи път го видях на художествения съвет на „Изпит”. Току-що го бяха превели при нас от телевизията. Не му беше задължение да присъства, но бе дошъл да ни види акъла (негови думи). Пропуснах художествения съвет в биографията на „Изпит”. Но сега имам слука да го спомена.  Филмите минаваха на два съвета – един на колектива и другият бе така нареченият „мини съвет”.

Съветите на колективите бяха съставени от сценаристи, режисьори, редактори, критици. Много бяха полезни. Естествено, никому не е приятно да слуша забележки, ала аз се научих с времето да не давам воля на емоциите си; измислих си терапия – да пиша през цялото време. Мълчах и записвах какво говореха. Но тези, които говореха, разбираха от кино и съветите им бяха от голяма полза. От тези съвети съм се учил да анализирам сценарии и филми. Те бяха много плодотворни и за моите филми. Когато се върнех у дома, разглеждах записките си и като откриех в бележките повече от три-четири съвпадения, се залавях да поправям епизоди, да махам реплики, да съкращавам. Поговорката: „Ако трима души ти кажат, че си пиян, лягай си в леглото!” не е случайна. Не се наемам да разказвам за всичките тези светли хора по съветите. Валери Петров, например, винаги почваше с едни дълги извинения, че вероятно ще засегне авторите, че може би това, което ще каже, е много негово лично, вероятно той нещичко не е доразбрал, тъй че по-скоро бил искал да сподели въпросите си… А хващаше бика направо за рогата! Много харесвах как говори Никола Русев. Забравихме този чудесен човек, авторът на „Старчето и стрелата”, на „Шурец в ухото”. Кольо беше хубав, засмян мъж. Мереше си приказката, но уцелваше точно. Помня, че един път след като изгледахме доста слаб нов филм, ние с него се изнизахме бързешком в тоалетната, за да не се сблъскаме с авторите. Там, край писоарите, аз попитах:

– Кольо, какво ще приказваме?

(Бях новак в съвета, щеше да ми е едно от първите изказвания).

– Гледай мен! – бучна си пръста в гърдите Кольо.

Седнахме в заседателната зала да обсъждаме филма. Колкото по-слаб бе един филм, толкова по-голяма софра приготвяше директорът му. Този път масите бяха отрупани с бисквити, бонбони, плодове, безалкохолни… Двайсетте членове на художествения съвет заработихме със зъбите. Свобода Бъчварова, шефката на колектива, усмихната както винаги, ни подканваше да почваме, питаше кой ще е пръв. Кольо вдигна ръка. Свобода облекчено му даде думата. Кольо каза:

– Аз нямам какво да добавя към този филм!

И отново посегна да си хапва. Аз (нали той ми беше заръчал него да гледам) тутакси вдигнах ръка и също заявих:

– И аз нямам какво да добавя!

– А, не! – ядоса се Свободка. – Така няма да стане. Говори!

Почнах да говоря, уж предпазливо, но не можах да си изкривя душата и авторите на този филм не ми говореха вече при среща…

В различните години съм бил на съвети с Валери Петров, Бинка Желязкова, Гошо Мишев, Боян Папазов, Кольо Русев, Константин Павлов, Свобода Бъчварова, Иван Дечев, Людмил Кирков, Еди Захариев, Цвети Коларова… Тези съвети бяха съзидателни. Цензорен беше „мини-съветът”. Той бе анонимен, нас на него не ни канеха. Петима души: генералният директор, неговият заместник по художествено-творческите въпроси и още трима подбрани преглеждаха филмите и гадаеха кое би могло да подразни ония, горе. Ще ви стане ясно и нагледно след малко, като опрем до съветите на „И дойде денят”.

Писарев бе дошъл на съвета на колектива да чуе как ще оценят „Изпит”. Пръв взе думата един мастит критик. Той заразправя, че филмът бил нямал това, бил нямал онова… Аз прошепнах на Славчо:

– Заклаха ни!

Но веднага се намеси Тодор Монов, светла му памет на този умен и добронамерен човек! Тодор рече:

– А за мен този филм е един празник!

И отпуши хвалбите.  След него всички казаха добри думи за филма. Зачакаха да видят сеира на новия генерален директор. Писарев никога не е свъсен, но рядко е и засмян. Лицето му почти винаги има насмешливо изражение. Той ме погледна, прекара ръка под брадичката си и рече:

– Аз брада нямам!

Демек, „Няма какво да ми режете!”

(Да напомня, че Лию във филма, отстоявайки името си на майстор, отрязва брадата на ходжата).

Разбрах, че ще имам вземане-даване с проницателен човек. Той върна в киното Бинка Желязкова, Пискови, даде път на стари и млади. Той бе заявил:

– При мен „спрени” филми няма да има!

И си взе беля на главата, защото още през първата му шефска година се струпаха четири филма, заради които имаше неприятности с горестоящите твърдоглавци: „Последно лято” на Христо Христов, „Последната дума” на Бинка Желязкова, „Преброяването на дивите зайци” на Еди Захариев и моят „И дойде денят”. Разбира се, важно е да се знае, че Писарев бе от екипа на Людмила Живкова. Той бе близък с нея, наричаше я „Милка”. Александър Лилов за него бе „Сашо”. Във властовите игри това е съществено. А киното ни по онова време бе част от тези игри. (Да не забравяме, че един филм стана повод да бъде свален вторият човек в Политбюро Борис Велчев). По-важното в случая е, че Писарев бе част от онази група, която се опита да отдели България от васалната ни зависимост към Съветския съюз и да я поотвори към други културни ценности. Ако разказвам патилата си с „И дойде денят”, то не е за да се жаля или за да се изкарвам герой (не съм такъв), а за да покажа чрез мъничкия случай механизмите на оцеляване – и персоналното, и общото.

На големия съвет (този на колектива) „И дойде денят” мина на „ура”. Хвалеха филма. Имаше , разбира се, и препоръки, но те бяха творчески. Васил Акьов хареса филма, прегърна ме. Свободка Бъчварова ми рече:

– Има една приказка, че е важен вторият филм. Е, след втория си филм ти си млад, но утвърден творец.

И тръгна да се бори по инстанциите да ми дадат квартира. И се пребори.