Работим сцената, Матей (Асен) будува, приятелите му са се натъркаляли от двете му страни, техните лица не се виждат, само той е в центъра на вниманието ни. Гледа нагоре. Към звездите от мухъл. (По идея в този момент Матей взима решението да се самоубие). Аз му подхвърлям, уж озарен от хрумване:
– Асе, кажи моля ти се нещо… Например: „Е това е, човек е като метеор, мамка му стара!”
Асен произнесе репликата от сърце. След командата ”Стоп!”, дойде и ме прегърна:
– Страхотна реплика си измислил! Страхотна!
Не посмях да му призная откъде я знам…
Така и не му казах приживе.
Откъс: „Грешникът Матей”. В откъса: Асен Кисимов – Матей, Пантелей Панталеев – Черни (озвучава го Марин Янев), Пламен Масларов – Мустафата, Елена Мирчовска – Пшеничка, Вълчо Камарашев – Дъбица, Климент Михайлов – Варлаамката (озвучава го Велко Кънев).
Малко преди смъртта си Асен ми звънна една нощ, за да ми каже колко много обичал тази роля…
Иван Кожухаров – Фантома
Фантома трябваше да е „човек скала”. Така го беше описал Васил Акьов. Оглеждах се – мъже като скали много, но човеци сред тях – малко. Докато един ден не се загледах в Иван Кожухаров!
– Боже – викнах на ум, – та Фантома е под носа ми!
И тутакси предложих на Иван ролята. Той ме изгледа накриво:
– А! Да ме срещне Сашо Дяков и да ми каже: „Да беше си сложил една халка в носа, че да изиграеш Кармен!”
Сашо Дяков бе негов приятел – прекрасен скулптор и знаменит майтапчия!
С тези думи Иван ме отряза и отказът му не беше преструвка. Ала и аз не съм малък инат. Зарекох се, че той ще е Фантома и никой друг. Заминахме за Велико Търново. Почнахме снимки. Надявах се, че Иван ще омекне. Снимах епизоди без него и все чаках да кандиса. Не и не! Ножът опря до кокала – не останаха епизоди без Фантома. Видях се в чудо. Вълчо Камарашев се притече на помощ.
– Остави тази работа на мен! – рече ми.
– Въльо, ако го кандърдисаш, цена няма да имаш!
Отидоха да пият нейде и на другото утро Вълчо каза, че Иван се бил съгласил.
– Ама как го направи, бе, Вълчо?
Вълчо се усмихна с трапчинките на дебелите бузи. Казал му бил, че съм щял да взема за ролята на Фантома един актьор, чието име бе станало нарицателно за партизанин – супермен! Иван повярвал и викнал:
– Не! Само този – не!
И се съгласил.
Още същият ден реших да снимам Иван, че да не би да размисли. Снимахме епизод от въображаемото действие: Мустафата не е доволен от скучното ежедневие, което завладява приятелите му, след като „денят е дошъл”… и отминал. Той ги вика във въображението си отново на площада, сред гъмжило от празнуващи хора, облича ги красиво и ги кара да танцуват. Фантома трябваше да танцува валс с Пшеничка (Елена Мирчовска), а хората около тях, направили кръг, да им се радват.
Да уточня – „хората” е масовка от петстотин – шестстотин души. Ние с Радослав и групата му сме се покатерили на дървен практикабъл и стърчим над главите им. Аз командвам това гъмжило с мегафон. Иван се появи, облечен в лилава риза. Строен, красив мъжага! Тъкмо да му обясня какво има да върши, той ме прекъсна:
– Знаеш какво пия. Кажи на реквизитора!
И се усамоти в едно магазинче наблизо. Реквизиторът Владко му занесе бутилка „Плиска”. Ние междувременно снимаме други сцени. По някое време аз пращам Емчо, скриптърката, да види дали Иван е готов. Тя изтърча и се върна бързо.
– Не – вика, – иска още една бутилка!
А времето си тече. Мина пладне, мина обедната почивка. Аз не се вясвам при Иван. Страх ме е, че ще ми откаже. Пращам Емата. Тя идва с новината, че втората бутилка е до средата. Но той още не бил готов. Следобедът тече. Масовката е изморена, едва я удържам. Слънцето застрашително „пада”, както се изразяват операторите. Най-сетне Иван се появява. Въобще не му личи, че е пил. Крачи спокоен, величав.
– Какво трябва да правя?
Аз викам в мегафона:
– Иване, покани на танц Пшеничка. Танцувай с Пшеничка!
Той я приближава, галантно й подава ръка и я завърта. Идеално се държи. И малката се включва (тя беше вече преодоляла първичната треска, къпеше се в играта). Музика! Камера! Те танцуват, но – боже! – Иван нещо й говори. Няма думи в епизода! Нищо, ще ги озвучим при дублажа. Пращам Емата да чуе какво говори Фантома на Пшеничка, да запише думите му. Емата се връща, засрамена.
– Това, което й говори не е за екран!
Иван казвал на Елена Мирчовска:
– Много си хубава, п.тко!
Дублажът („нахсинхрон” го наричахме) спаси сцената. От артел „Червен звук” при Студия „Горки” аз си знаех урока – важно е да улучиш къде се допират устните: при „п”-то в „п.тко” те се допират, но „п” има и в името на героинята. На екрана Фантома казваше:
– Много си хубава, Пшеничке!
Васил Михайлов озвучаваше Фантома. Той отначало се чудеше защо думата, която Фантома произнася е по-кратка, а като му разказахме случката, се смя и сетне много се постара[7].
Откъс: „Валсът на Фантома”. В откъса: Елена Мирчовска – Пшеничка, Пламен Масларов – Мустафата, Иван Григоров – Фрао, Иван Кожухаров – Фантома (озвучава го Васил Михайлов), Вълчо Камарашев – Дъбица
Иван се държеше естествено по време на снимките. На екрана „хващаше окото”.
Тогава за пръв път забелязах, а впоследствие се убедих, че художниците са добри артисти. Може би се дължи на таланта им да се вглеждат в света? Може би те така се взират и в персонажите си? Не в себе си, а в персонажите си. Защото няма по-страшна пречка за истинско присъствие на екрана от това да се самонаблюдаваш. Големите артисти контролират персонажа си, не себе си. Постигат безусловните и условните рефлекси на героя си, съпоставяйки го с партньорите, с обкръжаващите въобще. Руси Чанев е пример за това. Но за него ще говорим, когато му дойде редът. Сега говорим за Иван Кожухаров.
Разстрелите
Тази сцена оставихме за края на снимачния период. По онова време снимачните дни не бяха така жестоко ограничени като днес. Последните си филми съм снимал за по 35 – 36 снимачни дни, почти без паузи. А „И дойде денят” го почнахме на 25 октомври 1972 година, пък го свършихме през февруари 1973. Теренът за разстрелите избра самият Иван Кожухаров. Стобските пирамиди. Село Стоб е край пътя за Рилския манастир. През февруари върховете на Рила бяха покрити със сняг. А уж действието става в първите дни на септември?! Никой не видя снега по рилските чуки в епизода. Стобските пирамиди дърпаха погледа надолу, към недрата на земята. Пирамидите край село Стоб са обърнати – не се възвишават, а се вдълбочават. Това са пясъчни урви. Между зеещите бездни се виеше една пътека, започваща от малка полянка. На тази педя земя струпахме обречените да умрат, а в началото на смъртния им път ги посрещаше Фантома и питаше какво е последното им желание. След разговора с него осъденият отминаваше нагоре по тясната ивица земя. Самият разстрел не показвахме. Чуваха се само изстрели, докато следващият обречен пъплеше по пътеката…
Това маркирахме като намерение при огледа. И се прибрахме да спим в село Стоб. Всички останали бяха разпределени по къщите, но Иван настоя аз да съм с него. Не искаше хазяи и общи разговори. Ние с него отседнахме в селската канцелария. Там напалихме кюмбето, отворихме бутилка червено вино, замезвахме с някаква сухоежбина.
– Айде, сега, говори ми!
– Абе, Иване, толкова много сме изприказвали за този епизод?!
– Нищо, пак ми разказвай!
До малките часове аз му говорих какво ли не… Основната ми теза беше, че революцията се замисля от идеалистите, прави се от палачите, а от нея се ползват случайните минувачи[8]. Не беше моя мисъл. Спори се чия е. Томас Карлейл е я формулирал по-иначе: „Всяка революция се замисля от романтиците, осъществяват я фанатиците, а