Откъс: „Съмнението”. В откъса: Асен Кисимов – Матей, Елена Мирчовска – Пшеничка, Пламен Масларов – Мустафата, Климент Михайлов – Варлаамката (озвучава го Велко Кънев).
На финала на филма митична огромна каруца, впрегната в четири коня, отнасяше нашите мъртви герои в небитието. Тази каруца трябваше да е „писана”. Предложих на Иван да покани някой колега за зографисването. Той рече, че ще свърши работата сам. Рисуването на тази каруца трая три нощи. В гаража-хангар на мотела „Света гора”. Ние напирахме да гледаме как Иван ще „изписва” каруцата. Но той не допусна нито един зяпач освен жена ми, Марина, която беше бременна с дъщеря ни Елица.
– Марина – може, защото е мадона!
Така обясни Иван благосклонността си. Цяла нощ Марина и Иван прекарали в гаража. Иван рисувал, Марина си бъбрела с него. На сутринта аз нетърпеливо изтърчах да видя. Иван беше зографисал едната страна на каруцата, дясната. Орнаменти от цветя и зверове – като в олтарите на църквите, но цветни.
– Прекрасно! – викам.
И питам Марина:
– Той пи ли?
– Нито глътка.
Но през следващата нощ Иван се оплака, че гърлото му пресъхнало.
– Кажи на реквизитора да даде една бутилка „Плиска”. Да ми я пише на сметката!
Речено-сторено. Иван и Марина пак прекараха цяла нощ около каруцата. На сутринта гледам лявата страна на каруцата. Уж подобна на дясната, но не е същата – онова, мъничкото, дето му викат „едва-едва”, го няма.
– Нищо – казвам си на ум. – Няма да снимам каруцата от тази страна.
(И не я заснех).
Питам Марина какво е станало. През цялото време се оплаквал, че му е малко пиенето, не му стигнало. Нито бил пиян, нито трезвен. На третата нощ Иван се напил до козирката! И нарисувал задната част. Великолепно!
Беше истинска писана каруца – отзад, и от дясно. Така и влиза тя във финала на „И дойде денят”. Отначало я следим как пресича кадъра отляво надясно, а накрая я виждаме отзад.
Откъс „Финалът, писаната каруца”. В откъса: Пламен Масларов – Мустафата, Пантелей Панталеев – Черни (озвучава го Марин Янев), Асен Кисимов – Матей, Елена Мирчовска – Пшеничка, Вельо Горанов – Полицаят, Вълчо Камарашев – Дъбица, Иван Кожухаров – Фантома (озвучава го Васил Михайлов), Климент Михайлов – Варлаамката (озвучава го Велко Кънев).
Тази история има трагикомичен завършек. След снимките Иван някак-си срамежливо ме помоли:
– За каруцата нека ми даде Вълчо някой лев. Тя нали не ми влиза в задълженията на художник?
– Не, разбира се… Ако бяхме наели твой колега, полагаше му се хонорар.
– Аз не искам много пари – рече Иван. – Колкото да ми покрият борча към касиерката.
(Той пиеше на вересия и като тегли калема накрая се оказа, че е „вътре” с 800 лева).
Отивам при Вълчо. Казвам му за тази молба на Иван. Вълчо, директорът, станеше ли дума за хонорари, беше циция. Иначе, що се отнася до срокове, до други нужди на филма не правеше въпрос. Но заговореше ли се за хонорари – било на артисти, било на други, ставаше подозрителен и неотстъпчив. Дразнеше се, викаше. Така и този път:
– А, ще му плащам борчовете на това пиянде! Да си е правил сметката!
– Абе, Вълчо, осемстотин лева са нищо за бюджета на филма. Ако бяхме взели друг художник, щеше да ти излезе много повече!
Не, и не!
Връщам се при Иван, неудобно ми е. Иван се позасмя, като чу обяснението. Имаше той една такава усмивка: с леко вдигнати вежди и малко премрежени очи, устните едва помръдват.
– Дай ми – рече – едно кадърче от каруцата!
Не разбрах.
– Изрежи ми едно–две квадратчета от лентата, на която да се вижда каруцата – поясни Иван.
Дадох му парче лента с каруцата отстрани и друго с каруцата отзад. Той мълчаливо си ги прибра и нищо повече не коментира.
След време се върна с един протокол:
„Специализираната комисия при Съюза на българските художници разгледа на свое заседание художественото произведение „Писана каруца в традиционен български стил”, изработено от художника Иван Кожухаров и постанови: Да се изплати на художника хонорар в размер на 2000 (две хиляди лева) от възложителя Вълчо Йорданов, директор на кинофилма „И дойде денят”, производство на Студия за игрални филми, София.”
Вълчо прочете този протокол, сумтя две-три минути, почервеня и продума:
– Добре, ще кажа на касиерката да ти даде осемстотин лева…
– А, не! – усмихна се по познатия начин Иван. – В протокола пише друга сума!
Така „хитрата сврака – с двата крака” брои две хилядарки заради гяволъка си.
Но всичко разказано до тук за Иван Кожухаров е нищо в сравнение с неговата актьорска изява във филма.
В ролята на Фантома.
Васил Акьов, авторът на романа „И дойде денят”, по който направихме филма, беше ми дал пълна свобода да пренареждам романа, да си добавям сцени от въображаемото време, в което живееше Мустафата – главният герой. За една-едничка сцена, обаче, Васко Акьов питаше след всеки вариант:
– Разстрелите нали остават?
Аз и не мислех да пипам този епизод, защото заради него, и още един – епизодът с голата партизанка, се бях запалил по филма. Не си давах сметка тогава какви табута нарушаваме с тези разстрели. Споменах вече, че филмът бе конструиран по законите на „психо – физическия монолог”.
Този термин въведе Неделчо Милев във великолепната си книга „Божество с тремя лицами” [4] . Това бе неговата дисертация във ВГИК. Той я издаде на руски и нашумя сред младите руски кинаджии, които напираха да правят модерно кино след хрушчовото размразяване. В основата на термина лежи дълбок анализ на новаторски филми като „Поляната с дивите ягоди” на Бергман и „Осем и половина” на Фелини.
Сега ще направя едно дълго отклонение, за да ви обясня какъв поврат в езика на киното направи „Осем и половина”.
Аз постъпих във ВГИК през есента на 1963 година. През лятото на тази година се бе провел Третия международен московски фестивал, на който Първа награда и златен медал си бяха поделили „Осем и половина” на Фелини и съветският филм „Запознайте се, Балуев”.
(В интернет пространството този филм въобще не фигурира сред наградените. Просто нечия гузна съвест е подменила информацията за класацията! Оруел е велик писател! Или аз съм изкуфял?!)
Днес „8 и половина” е неостаряваща класика, а тези, които се бяха запознали с Балуев, отдавна са го забравили. И аз съм от тях. Напъвам се да си спомня нещичко от този лауреатски филм – нито кадър не възниква в паметта ми. А ни го показаха в задължителните прожекции, които се провеждаха всеки петък в голямата зала на ВГИК. Него ни го показаха, а „8 и половина” не щяха. Стигаше се до масови протести преди всяка петъчна прожекция:
– Кога ще завъртите „8 и половина”? Няма ли да видим филма, награден на Московския фестивал?
Във ВГИК избягваха да ни показват модерните западни филми. Пазеха ни от идеологическа зараза. Само киноведите имаха привилегията да пътуват до киноархива в селението „Белые столбы” [5] на трийсетина километра извън Москва. На тях им показваха филмите на Антониони, Ален Рене, Годар… Много истории мога да разкажа на тая тема, но отклонението ще се разрасне твърде, така че се връщам към „Осем и половина”. В края на краищата, един петък ни удостоиха с неговата прожекция. Преди нея мастит киновед се качи на сцената и ни обясни, защо „Осем и половина” идеологически „не е наш”. На финала на филма Гуидо Анселми нарежда (във въображението си) всички герои от филма в кръг. И сам се включва в него.
– Кръгът – рече киноведът – е символът на западната идеология. Няма край и начало. Нашият символ, символът на диалектическия материализъм е спиралата – едно вечно движение нагоре.
Как бяха допуснали да бъде награден този идеологически неверен филм? Това никой не ни казваше. Но на сцената се качи най-прочутият по това време съветски кинорежисьор, Григорий Чухрай (специалната награда на журито в Кан за „Четиридесет и първият”, номинация за „Оскар”, селекция в Кан за „Балада за войника”). Чухрай бе председателят на журито, наградило „8 и половина”. Не помня какво точно говори този талантлив човек, но общото впечатление бе, че се извинява за грешката си. Веднага след него на сцената скочи, непоканен, един студент. Не успяха да го спрат. Той каза в микрофона:
– Днес е тъжен ден за мен! Умря моят любим режисьор!
Залата притихна. Студентът продължи:
– Днес си отиде Григорий Наумович Чухрай!
И, слизайки от сцената, се поклони на Чухрай… Чухрай седеше на първия ред. Нямаше как да видя лицето му.