Биография на „И ДОЙДЕ ДЕНЯТ“ (1972 – 1974)

пестеливост! Щедър във всяко друго отношение, станеше ли дума за хонорари, Вълчо почваше да цепи стотинката на две. Но понякога си намираше майстора. Знаменита е историята с Иван Кожухаров. Ала преди да стигна до нея трябва да разкажа за този забележителен човек.

Иван Кожухаров

Един от най-големите… Търся подходящото съществително: „Чешит”? Разбира се. Връщаме се отнейде през градинката до старата зоологическа градина. Тя беше около паметника на съветската армия. Нощ, рехаво улично осветление. Чува се как тъжно мучи камилата в близката клетка. Иван се отклонява натам. Аз го следвам. Той спира до решетката и говори на камилата. Животното приближава, подава муцуна в тъмното. Иван я утешава. Вади от джоба си геврек. Дава й да хапне. Тя (противно на всички клишета) не го плюе, а тихо измучава, благодарно.

По-нататък пътят ни минава през градинката пред Народния театър. Купили сме междувременно половинка водка и аз се тюхкам, че нямаме мезе.
– Как да нямаме? – възразява Иван и се отбива в тревната площ.
Забива ръце в пръстта, рови и се връща с репички. По тях има полепнала свежа кал.
– Бях ги засадил за всеки случай – пояснява ми той.

(Парцелът, от който изрови репичките, се пада пред сградата на Министерството на отбраната).

Но „чешит” е маломерно за него.

„Особняк”? Да, естествено. Обичаше, като си пийне, да провисва на ръце от високо. Разказвал ми е как бил с приятел на средиземноморски круиз. Посред нощ излязъл от бара на палубата. Тъмно море, едри звезди, дощяло му се да повиси. Преметнал се през борда, заклещил се с ръце за края му и размахал крака над бездната. Хубаво, ама отмалял и му се приискало да се прибере обратно. Когато бил висял край вертикална стена, било лесно, отблъсквал се с крака и се набирал нагоре. Тук обаче скосеният корпус на кораба му скроил гаден номер – нямало плоскост, от която да се оттласне. Висял и едничката му надежда била в приятеля му. Очаквал онзи да усети липсата му в бара и да излезе да го потърси. Разгеле, по някое време спътникът му се появил. Дошъл при Иван, облегнал се на борда и загледан в звездите, цитирал Вапцаров:

„Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?”

Иван гордо мълчал и не молел за помощ. Минало време. Ръцете на Иван все повече отмалявали. Най-сетне приятелят му забелязал, че има нещо нередно в позите им. Стреснал се:

– Ти какво правиш от другата страна?

– Ами, вися си.

– Няма ли да паднеш?

– Ще падна, ако не се сетиш да ми помогнеш.

Онзи вместо да му подаде ръка, се паникьосал, разкрещял се за помощ. Станало сеир.

– Несъстоятелен човек! – бе коментарът на Иван.

Тази дума „несъстоятелно” бе унищожителната критика на Иван. Каза ми я веднъж в тъмната зала, докато гледахме сцена от работния материал. След това много внимавах с този епизод при монтажа. Така той нарече и хазяина ми бай Величко. Този еленски селянин отглеждаше говеда край София, продаваше месото им и вероятно печелеше добри пари, защото бе вдигнал къща на два етажа на булевард „Самоков” 72. Свиреше на гъдулка, хвалеше се, че е музикант и затова пианото на Марина не му пречело. Сигурно заради тази раздвоеност между музиката и говедарството не бе успял да дострои втория етаж, където живеехме ние с Марина под наем. Нямаше дюшеме на пода, бяхме застлали картони върху цимента, а над тях – черги. Балконът се състоеше само от плоча. Нямаше перила. На този балкон увисна една вечер Иван. Приятелите от филма (вече бяхме свършили снимки) ни гостуваха. Аз изпращах някои от тях, а като се върнах, заварих жена си (в напреднала бременност) да прави тревожни знаци към балкона. Видях главата на Иван на нивото на балконската плоча. Разигра се сценка, подобна на описаната в кораба. Докато умувахме с Марина (бяхме останали само ние двамата) как да измъкнем този едър и тежък човек, Иван се изтърва и полетя надолу. Чу се как издрънча желязната асма, която покриваше двора. Веднага след това заквича прасе. Отде се взе пък сега това прасе в къщата? Мина се време, докато съобразим, че врещи жената на бай Величко. Действието ставаше в дълбока нощ. Събудилият се хазяин също се разкрещя:

– Кой си? Какво правиш тука?

Иван (Господ пази пияните!) беше паднал невредим, беше се промушил през квадратна дупка на асмата, без да се нарани, само я бе разклатил, колкото да издрънчи. Той се отръскваше най-спокойно и също така спокойно, тихо отговори:

– Паднах, бе, паднах. Защо не си сложил перила на балкона?

Пауза. След това се чу виновният глас на бай Величко:

– Нямам пари, братче, не стигат парите! Но ще сложа, сега вече сто процента ще сложа, обещавам!

Докато живяхме при него, не сложи.

Но и „особняк” е много сухо определение.
„Художник”? И още какъв! У дома висят оригинали от негови илюстрации към Елин Пелиновите приказки.  Черно-белите гравюри са с едри щрихи, като че ли резбар е дялкал. По нещо напомнят средновековните църковни щампи. На пръв поглед – на едро щрихирано. А като се вгледаш – нищо излишно. И много точна персонализация на героите. Обичам неговия „Стар вълк”. Вълкът е огромен и уж страшен. Заклещил се е с четири кокалести лапи в малкия хълм под него, надвиснал е с изплезен език над също тъй мъничката църквица. Тя от страх не се побира в рамката на илюстрацията, еркерният й етаж е избягал извън кадъра. А очите на стария вълк са тъжни, както е печална и месечината до главата му. Старият вълк прилича на Иван.

Иван е ученик на големия Илия Бешков. Любим ученик!

Тези илюстрации Иван ми ги подари след филма. Сред тях и титулната корица на „Литургия за Илинден” – книгата на Свобода Бъчварова. Бяхме свършили снимките, бяхме преживели филма и бяхме останали приятели. Иван ми рече:

– Дюлгерче, има една книга – „Литургия за Илинден”. Да направиш по нея филм.

Бях я чел, но не се бях замислял.  И тогава, през 1973-та не ми беше уврял още акълът. Измънках нещо уклончиво. Иван настоя:

– Аз съм я илюстрирал. Виж ми рисунките!

Когато седем години по-късно снимах „Мера споредъ мера”, аз се опитах да повторя в някои от ключовите сцени композициите на Иван.

На корицата на книгата Дилбер Танас седи в профил, отляво на кадъра. Зад него е параклисът му. Параклисът е малък, главата на мъжа стига до покрива, само кръстът е над него. Лявата ръка е отпусната върху коляното. Дясната е насочила пистолет към брадичката. Пистолетът се слива с гънката на дрехата, почти не се вижда. Но затова пък в оригинала на рисунката се вижда бялата боя, която е замазала предишното положение на ръката. В ранния вариант и дясната ръка е лежала до лявата, а пистолетът не е бил насочен към главата. В лице и тяло мъжът прилича на Иван.

Освен илюстратор Иван бе и монументалист. Той изографиса Мавзолея в Плевен. Много обичаше руснаците. Тази любов е родова. Когато руските войски през 1877 година отстъпват от Стара Загора един солдатин намира захвърлено дете. Спасяват го, кръщават го Руси, детето става „син на полка”. Вземат го със себе в Петербург. Като поотраства, се оказва, че това дете има черкезки черти…

Бащата на Иван, Руси Кожухаров завършва военно училище в Петербург, връща се в Бургас. Става началник на пожарната команда. Легендарна личност в родния ми град. Татко разправяше, че когато Руси Кожухаров минавал по чаршията, хората ставали на крака и сваляли шапки…

Иван ме заведе да видя фреската му в музея на Митко Палаузов в Габрово. Легендата, която бе изградена и внедрена в детските ни умове за това дете-партизанин, бе героично-патетична, в духа на епохата. Аз, да си призная, не исках да ходя; вече бях наясно как се спекулира със смъртта на това дете. Иван настоя. Неговата фреска беше дръзка и провокативна. Особено за 60-те, когато е правена. Не знам дали се е съхранила [3]. Моята памет пази следния спомен за нея: с неговия едър щрих на стената бяха изографисани две настръхнали една срещу друга групи: партизани и жандармеристи. И двете групи бяха единосъщни в своята безчовечност. Фигурите им, оръжията им бяха така подредени, че наподобяваха машини. Майката и детето между тези месомелачки бяха единствените живи същества. Но най-много ме озадачи един сегмент на фреската – на малкото пространство над вратата. Врата имаше в края на тая изографисана стена, а над вратата – квадратче стена. В това квадратче пулсираше нещо подобно на слънце, но не беше обло, а продълговато, удължено по вертикала. Попитах Иван какво е то. Слънце ли? Вихър ли? Иван кратко и ясно отсече:

– П.тка, бе, копеле, п.тка! От нея започва животът!

Неговата фреска показваше как се отнема живот…

В Народния театър, на стълбището между първия и втория етаж има два гоблена. Единият е „Денят и нощта”. Другият –  „Огънят и водата”. Хората обикновено ги подминават. Аз обичам да ги съзерцавам: на единия два коня са сблъскали лобове, на другия – два овена се вплели рога в единоборство.

– Овенът е тотемното животно на българина – твърдеше Иван.

Вълчо Йорданов предложи Иван Кожухаров за художник на филма. Бил го познавал, много бил добър; бил получил хонорари през годината и за да не бил плащал данъци трябвало да поработи малко на държавна служба. Да сме го вземели за художник, нямало сме били да съжаляваме… Цялото това обяснение ни накара нас със Славчо да настръхнем. Пък и като разбрахме, че е с девет години по-голям от нас, съвсем се вкиснахме. Но за да избегнем конфликта, се съгласихме с половин уста да го видим.

– Нека да дойде някой ден в Киноцентъра да поговорим…

Един ден вратата на канцеларията се открехна и на прага се показа висок мургав мъж със сресана назад  къдрава коса и големи печални очи. Попита за Вълчо. Ние със Славчо небрежно го погледнахме и промърморихме, че Вълчо го няма. Вратата се притвори, дошлият си тръгна, без да каже нищо повече. Мина се минута-две и аз се догадих, че този мъж май е бил чаканият художник. Защо не се представи? Почувствахме се сконфузени и хукнахме да го преследваме. Догонихме го едва при бариерата, долу, на автобусната спирка. Да, той бил Иван Кожухаров. Вероятно, смущението ни е стопило обидата му. Той се върна.

Иван беше с нас през целия филм – и докато пишехме режисьорската книга, и докато избирахме местата, и по време на снимки. Рядко се обаждаше, но предложенията му бяха толкова точни, че те ми отвориха очите за това „що е цветна драматургия”. Ние си я мислехме като цветни съотношения на тоналностите в кадъра. Иван действаше много по-практично: той боядиса в кафяво-зелено черчеветата на прозорците и вратата на гаровия кантон, където ставаше любовната сцена между Пшеничка и Мустафата; там след време умираше Варлаамката. Този цвят присъстваше като контрапункт на лиричните задевки между двамата влюбени; после влизаше в унисон с агонията на Варлаамката. Винаги има риск, когато се облича в думи подсъзнателното усещане, но аз съм убеден, че суровостта на този цвят направи сцените по-истински. Иван много настояваше за него.

Той боядиса в същия цвят вратите и цокъла на едно приземно помещение, уж чакалня на градската баня, където Матей и Мустафата спореха за съмнението и сляпата вяра. Откритите водопроводни тръби, прекарани по стените – в кърваво червено. Тръбите режеха кадрите като оголени кръвоносни артерии, създаваха тревога в наглед спокойния, приглушен разговор.