Естествено, че той бе много по-възрастен от нас, но се отнасяше към мен без снизхождение. Вълчо ръководеше филма от кухнята. Първата му работа, като избираше в кой хотел да спи колективът, бе да огледа кухнята на ресторанта към него. Ако не му харесваше кухнята, той бракуваше хотела. Така бяха отхвърлени градските хотели във Велико Търново и бе избран мотела на Света гора. Вълчо се сприятели веднага с готвача и през целия филм не мръдна от кухнята. Обичаше да следи готвенето. Не, самият той не си цапаше ръцете. Седеше отстрани, наблюдаваше как приготвят храната, произнасяше се по някои рецепти и си отпиваше ичкията с мезенце, предвкусвайки вкусния обяд. Но не мислете, че занемаряваше снимките. Напротив, знаеше много добре къде сме, какво се случва. Организаторите – неговите помощници периодично му се обаждаха по радиостанциите тип „Уоки-токи” и го осведомяваха как върви. Той ставаше сутрин преди всички и се възправяше по средата на хотелския вестибюл. Гледаше строго и осъдително онези, които закъсняваха, но не им се караше. А и не беше нужно – свъсеното му лице караше поспаланковците да се разбързат. Убеждаваше се, че всички коли са заминали за терена и чак тогава влизаше в кухнята с въпроса:
– Какво ще готвим днес?
Ние снимахме „И дойде денят” дълго време – от края на октомври 72-ра до началото на февруари 73-та. За цялото време Вълчо направи само един гаф, който съм запомнил.
Трябваше да станем недоспали, за да заминем извън града, на около 50 километра, където щяхме да снимаме в една истинска землянка. Но предишната вечер бяхме работили до късно. Ако не се лъжа, легнахме в малките часове, а се вдигнахме в 6 сутринта. Да сме спали най-много три-четири часа. (Тогава профсъюзните изисквания не важаха. Имаше ги на хартия, но не ги спазвахме. И – кой знае защо хората не мъркаха. Може би все още ни владееше пионерският ентусиазъм?) Аз се събудих с голям зор, криво-ляво се смъкнах във вестибюла и се дотътрих до Вълчо. Попитах го къде ми е колата. Режисьора го возеше специална кола, така се и наричаше „режисьорска кола”. Тя бе нещо като персонална машина, рядко я даваха другиму. Но това утро моята кола била заета. Бях достатъчно сънен, за да не изяснявам с какво е заета. Вълчо нареди на единия организатор да ми осигури кола, организаторът измънка, че в момента нямало, отишла да зарежда, всеки момент щяла се върне.
– Знам го аз този всеки момент! – сгълча го Вълчо и се обърна към мен. – Жоре, качи се в стаята си да не висиш тука!
А на организатора нареди:
– Като дойде колата, обади се на Жорето да слезе!
Онзи кимна, аз с готовност се върнах в стаята. Седнах на леглото уж само да си облегна гърба… И отворих очи по обяд. Беше ме напекло слънчице, то ме събуди. Погледнах часовника. 12 часа! Ужас! Защо съм тук? Нали видях, че хората заминаха на снимки?!
Връхлетях в кухнята:
– Вълчо?!
Той се изуми:
– Ти какво правиш тук?
– И аз това питам?!
Точно в този момент му звънна „Уоки-токи” –то.
– Знам! – скара се той някому. – Веднага пращайте кола да го вземе! Никъде няма да ходите. Ще седите там и ще чакате. Ще снимате! Нали сте вътре в землянката, какво като се стъмни. Ще снимате, иначе ще те накарам да плащаш снимачния ден!
И към мен:
– Жоре, извинявай, онзи льохман те забравил! Сега ще дойде кола да те вземе. Гледай да успокоиш положението, моля те.
Колата не пристигна „сега”, а след половин час, още толкова пътувах към терена. На средата на пътя срещнах микробуса с актьорите, които отиваха да обядват. Бяха мрачни. Не се поздравихме, а се разминахме като непознати… Как съм заснел този епизод, в който току-що събудилите се партизани трябваше да се смеят и шегуват, аз си знам. Но на екрана сръднята не личи. Мъча се да си спомня какво свали напрежението? Паметта ми вади спомен за един разговор с Вълчо Камарашев, но не съм сигурен дали точно този разговор отпуши капака на тенджерата под налягане. Да допуснем, че е бил той. Вълчо има навика да си вре гагата навсякъде и да научава онези неща, които са ужким скрити. Той ме попита:
– Знаеш ли защо я нямаше режисьорската кола?
– Не.
– Ти не попита ли?
– Попитах, казаха ми, че била заета?
– Не попита ли с какво е била заета?
– Що да питам?
– Щото адашът (Вълчо Йорданов) прати колата в Плевен.
– В Плевен ли? Каква работа имаме ние в Плевен?
– Ние нямаме…
– Добре, казвай, де!
– Колата закара Зейнеб в Плевен да направи аборт!
Зейнеб (името е измислено) бе една хубава млада туркиня, която работеше на рецепцията на мотела. Всички я задиряха, а аз дори я снех в един епизод. Но си имала хубавицата проблем!
Вълчо Йорданов ме спаси от нервна криза в този филм.
„И дойде денят” бе нашият първи пълнометражен филм със Славчо. И на всичко отгоре го снимахме в цвят. Един от първите цветни филми. Лентата бе руската „Свема”, която всички наричаха „Совколор”. Славчо много се готвеше за срещата с цвета. Изчете сума ти литература. Надуваше ми непрекъснато главата с цветната температура, която се променяла в зависимост от осветлението. Тази цветна температура изискваше да спираме снимки по никое време следобед, още рано-рано, към 16 часа, защото след това слънцето клоняло към хоризонта, спектърът на лъчите му се променял и картината щяла да червенее… Обаче картината въпреки старанията ни червенееше, моравееше, зеленееше и синееше, както си искаше! Ние стриктно продължавахме да се придържаме към правилата! Не можело да се снима, когато притъмнее, а беше октомври месец, често имаше облаци; в Търново падаха мъгли… Да снимаме в мъгла?! Изключено! Работният материал, който гледахме, ни хвърляше в униние. Славчо не спеше по цели нощи; слушаше едно и също музикално гръцко парче – „Морето”. Стаята му бе до моята и аз споделях неговото музикално безсъние. Ограниченията, които той налагаше, ставаха все по-строги, но резултат нямаше. На всичко отгоре пък аз се бях заел да разказвам историята в три времеви пласта – в реалното време на няколко септемврийски дни, във времето на спомените, които измъчват главния ни герой и във времето на въображението, където той иска да избяга от угризенията на съвестта си. За всяко едно от тези времена си бяхме фантазирали различно изображение, различен ритъм на камерата и – разбира се! – различен цвят. За въображаемото време художничката на костюмите Емилия Гемеджийска бе ушила всекиму от героите риза в негов си цвят: Черни – в светлосиньо, Мустафата – в бледо-синьо, близко до бялото, Пшеничка – в светло-розова блузка, Фантома – в светло-лилаво, Дъбица – в жълто, Варлаамката – в оранжево, Матей – в синьо… В работния материал или нямаше цветове, или пък нямаше нюанси… Да снимаш пълнометражен филм е шок! Да снимаш в цвят за пръв път – още един шок! Аз не усещах ритъма на филма, представата ми за цялото се рушеше, да не кажа, сгромолясваше се. Беше минал месец от началото на снимките и сигурно несигурността ми е личала, защото Вълчо Йорданов ме привика един ден в кухнята, сложи ме да седна до него край казаните и ме попита загрижено:
– Жоре, нещо угрижен ми изглеждаш?
– Вълчо, да ти призная честно – объркан съм! Огелпих се!
– Жоре, да спрем тогава за известно време, да монтираш нещо, да видиш накъде вървиш?
– О-о!!! Вълчо! Може ли?!
– Еми, колко му е? Ще разболеем главния актьор… Тъкмо да си прекараме Коледата вкъщи.
И той го направи! Вълчо Йорданов от старата киноцентърска директорска кохорта извади една километрична медицинска справка на Пламен Масларов, според която нашият главен актьор се нуждае от стационарно лечение най-малко един месец. Ние се върнахме през декември в София. Аз залегнах над мувиолата през този месец, смонтирах всичко, което бяхме заснели. Слава Богу, тогава все още снимахме без директен запис на звука. Една гола картина, колко му е да я нарежеш и да я подлепиш?! Видях си началото на филма, усетих ритъма, разбрах си грешките… Иван Попйорданов (същият, който като главен инженер се бе „навил” на екстремното ни желание да строим въжена линия) бе станал междувременно директор на Студията. Човек с инженерно образование, но с вроден артистизъм, той разбра без много думи проблемите ни с цвета. Аз го молех да викнем от Киев един мой приятел от стажа ми там – оператора Вилен Калюта, за да ни помогне със „Совколора”. Попа (така викахме на Попйорданов) влезе в съзаклятието:
– Само че измислете някакъв благовиден предлог за поканата. Не върви да го каним да ни обяснява що е то цветна лента!
Измислих, викахме Виля [1], защото сме щели да приложим във филма една изчанчена обработка на цветната лента, наречена „изогелия”. Правеха се опити тогава да се повлияват различните цветни слоеве на лентата. За по-нагледно си представете всички тези извращения на цвета, които се постигат днес с така наречените „цветни корекции”. Разбира се, че и през ум не ни минаваше да тормозим филма с такава техническа намеса. Който познава Славчо знае неговото презрение към „техническите фокуси”. Виля дойде в България. Той беше (лека му пръст на този великолепен оператор; спомнете си само „Сънища на сън и наяве”) много лек за общуване човек. Може би миналото му на летец-изтребител го спасяваше от всякаква суета. Сприятелиха се бързо със Славчо, с групата му. Човекът имаше опит с пустия му „Совколор”. Без да ви затрупвам с подробности – ето ви неговата основна сентенция:
– Советская пленка – как советский пулемет! Чем больше песка в нем, тем лучше стреляет! [2]
Оказа се, че най-хубавата картина се получава, когато е облачно, особено в мъгла. Заснехме прекрасни епизоди в търновските мъгли. Забравихме за цветните температури и Славчо престана да слуша „Морето” по нощите. Вече можеше да се спи. Благодаря ти, Вълчо, искам с добро да те помена! Надявам се, че (където и да си сега) няма да ми се разсърдиш, задето ще разкажа за прословутата ти