Откъс: „Курбанът” от „Мера споредъ мера”. В откъса: Руси Чанев – Дилбер Танас, Катя Иванова – Слава, Богдан Глишев – Сандански, Стефан Мавродиев – Чернопеев, Венци Кисьов – младотурски офицер, Георги Тодоров-Жози – попот Кочо, Митко Киров – четник, Светослав Овчаров – Тома Кронов, Милена Андонова – Миро, Иван Черкелов – Вашиль Чонгалот-Пуфката, Илиан  Балинов – Ицо Джорлев, Марио Кръстев – Божил Балтов, Владко Андреев – четник, Владко Станков – четник, Христо Димитров-Хиндо – бивш комита, Васил Каменов-Джина – изпаднал четник.

По време на прехода се чу, че Джина направил опит за самоубийство. Беше след неочакваната смърт на дъщеря му. Скочил от висок етаж. Но оцелял.

Видяхме се и някак–си разговорът опря до самоубийството. Джинчето се подсмихна:

– Бях прочел повечко книги…

Обаждаше ми се по телефона „от библиотеката” и дълго си говорехме за миналите времена в Киноцентъра. Ние бяхме акрани, ала той далеч преди мен бе постъпил там, още през 1962 година. Спомняше си в кои филми е бил.

За последен път работих с него в „Пясъчен часовник”. Там изигра една „Душа от отвъдното с куче”. Борис Мисирков и Георги Богданов си го обикнаха и го взеха под крилото си. Препитаваше се около тях до смъртта си.

Смъртта му бе нелепа: Джина бе останал сам с любимата си котка. Когато тя умряла, излязъл на двора на кооперацията да я закопае. Имал бил лош комшия, който започнал да му се кара, не му разрешавал да погребе котката. Спречкали се. Комшията бил по-як, бутнал Васко на земята. Джинчето си ударил лошо главата и след една седмица издъхнал…

Емчо

Така наричам Емата, Емилия Василева, скриптърката. С нея почнахме да работим заедно още в „Изпит”.

С Емата на снимки

Когато се запознахме, тя беше гадже на Славчо. Майка му, добричката леля Цеца много я харесваше и тайничко ми споделяше, че мечтаела Емата да й стане снаха. С тези мечти-молби-заклинания тя ме направи съучастник. Като отидохме да пишем режисьорската книга на „Изпит” в село Долен, ние се настанихме в къщата на Салих и Емине, за които вече стана дума. Хазяите ни попитаха как ще спим. Предоставяха ни две стаи. Аз, без много да му мисля, помнейки за заветното желание на леля Цеца, обявих, че Славчо и Емата са съпрузи и ще спят в едната стая, а пък аз – в другата. Славчо тогава ми имаше страха и не възрази. Така и се настанихме. Дни по-късно той деликатно ме упрекна:

– Знаеш ли какво ми причиняваш?

– Какво? – недоумявах аз най-чистосърдечно, убеден, че те са гаджета.

– Ами в нашата стая има само един креват и аз спя на пода.

– Защо? – изумих се аз.

– Ами защото ние се разделихме, бе, гольо!

(„Гольо” бе тогава нашето ласкаво обръщение един към друг).

Нали вече споделих, че подобна информация идва при мен с голямо закъснение? Но работата беше вече свършена, така я карахме до края на това пребиваване.

В „И дойде денят” ние искахме камерата много да се движи. Снимаме един план-епизод, в който двамата приятели Мустафата (Пламен Масларов) и Варлаамката (Климент Михайлов) трябва да отървават кожите бежешком. Епизодът почва от среден план на Климбо, който блъска затвора на една граната в бабунката пред себе си; мята я, крещейки. Насрещен общ план: бомбата избухва и две тела на жандармеристи падат по очи. Мустафата и Варлаамката изскачат из-зад бабунката и хукват към камерата, която рязко отстъпва. Следват два средни, поотделно на Мустафата и Варлаамката, които търчат презглава. Сетне следва планът епизод, в който камерата ги следи с така наречения заден и страничен фарт.

Фартът (отстъплението назад) ние правехме от една „Волга”, стар модел. Тези коли имаха дълбок багажник. Капакът му бе вдигнат, вътре клечаха зад „Арифлекс”-а Славчо и асистентът на фокуса, а аз лежах върху покрива на „Волга”-та и командвах скоростта на шофьора. План-епизодът започваше на общ план, двамата тичаха с все сила, камерата от „Волга” -та ги следеше странично, отстъпваше така, че те идеха фронтално към нас; из-под земята сякаш изникваше един пъдар с пушка в ръце, който също почваше да бяга стремглаво (спасявайки се от тях) към камерата; тримата трополяха в колона, един след друг: най-отпред се носеше пъдарят с пушката, зад него – Варлаамката и най-подир – Мустафата. Варламката викаше на пъдаря:

– Хвърляй щафетата!

Пъдарят плачливо питаше:

– Какво?

Варлаамката нареждаше:

– Хвърляй пушката! Хвърляй, щото почвам!

– Какво? – още по-жалостно питаше пъдарят.

– Да дупча! – крещеше Варлаамката.

Пъдарят пускаше пушката и се отбиваше настрани с вдигнати ръце, а Варлаамката подхващаше ценния трофей (той бе невъоръжен, а Мустафата размахваше някакво пистолетче) и те, двамата продължаваха да търчат към една каруца, на която (вече в друг кадър) се спасяваха.

Това тичане трае на екрана около 30 секунди. Но правихме три-четири репетиции, и още толкова дубъла – на актьорите им се наложи доста да трамбоват полето. Отначало ние заснехме този кадър с актьор в ролята на пъдаря. Но материалът, който дойде от лабораторията, бе брак. Актьорът–пъдар бе зает, а сроковете ни подпираха. Набързо в костюма на пъдаря влезе асистент-режисьорът Игнат Тасев, който се справи далеч по-добре от актьора, защото докато оня играеше, че го е страх, наш Игнат си търчеше с все сила и нехаеше за други емоционални състояния; беше му важно да им се изплъзне и той го постигаше. Само че на Пламен Масларов още не му беше минала мускулната треска от предишните тичания. „Пламски, Маслинката, Маслара” беше студент по театрална режисура, него не го тресяха актьорски амбиции, той бе се съгласил да се снима в нашия филм от хазарт и го правеше така. Само че бе скаран със спорта. Наистина се бе схванал от предишните снимки и като опряхме до повторението, отказа да търчи за репетициите. Искаше да снимаме направо. Нали вече сме го били репетирали това движение? Да, но с актьора, а сега трябваше да синхронизираме търчането им с това на Игнат и с хода на колата. Маслинката каза, че ако съм искал да имам кадъра, да съм го бил  пощадял. Щял да тича на самите снимки. А да съм бил репетирал с дубльор? И докато се чудехме кой да го замести, Емчо (скриптърката Емилия) предложи:

– Аз ще тичам!

Защо не?

Почнахме да репетираме. Един път, втори път. Ту „Волга”-та избързва, ту те изостават. На третия път като че ли налучкахме ритъма, но – чувам! – Радослав пъшка отдолу, в багажника.

– Какво има? – питам.

– Емата е влюбена! – простенва Славчо.

– Е, как разбра?

– Ами, така припкаше, като ставахме гаджета!

Беше познал. Емчо и Пламен Масларов се ожениха след този филм. Роди им се чудна дъщеря – Мила. Сега и тя е скриптърка като майка си. Търсена, желана скриптърка!

Откъс: „Смъртта на Варлаамката”. В откъса: Пламен Масларов – Мустафата, Климент Михайлов – Варлаамката (озвучава го Велко Кънев), Елена Мирчовска – Пшеничка, Милчо Милчев – Лекарят, Игнат Тасев – Пъдарят.

Вълчо Йорданов

Вълчо бе директорът на филма. Той имаше ранг на „активен борец против фашизма и капитализма.” Като малък бил ремсист, лежал бе в затвора с присъда за подривна дейност. Във фабулата на нашия филм ставаше дума за ремсисти, за полиция и арест. Аз разпитвах за неговите преживявания, но той не бе словоохотлив. Може би го смути молбата ми да разказва не като пред пионери, а честно. Позасмя се и – до тук. Единственото, което изчоплих от него, бе, че към болката се привиква. Биели го по ходилата. Отначало не се траело, после стъпалата изтръпвали и усещал само тъпите удари, без да го боли.