– Ще изчакате онези да заминат, вие оставате в Москва, след това показвате вашите филми на близки приятели – критици. Искам те да пишат за филмите.
– Ама аз не познавам никого от техните критици – признах аз.
– Нали си учил там седем години?
– Да, ама в Съветския съюз има строга йерархия; простосмъртни студенти не могат и да припарят до известните личности…
– Рибо, рибо, само си си губил времето там – съжали ме Писарев. – Добре, аз ще намеря начин. От вас се иска да си носите филмите като личен багаж. Сакън, да не разбере М.М., че отивате с филмите си!
Така и стана. На летище София аз кавалерски помагах на Бинка – в едната ръка мъкнех чанта с нейната „Последна дума”, а в другата – втори сак с кутиите на „И дойде денят”. (На всички покварени от съвременните технологии, свикнали с това, че един филм се побира във флашка, пояснявам: деветте части позитивно копие на филма бяха разпределени в девет кръгли, тенекиени кутии; филмът тогава – и в буквалния смисъл – тежеше.) Крача из салона, а насреща ми любезно се усмихва М. М.:
– Вий куда?
– Ами, в Москва.
– Как так? Аз не знам, че вий сте в делегация?
– Не, ние сме по линия на Съюзите (и ние си имахме мощен Съюз на филмовите дейци).
– А филми с вас?
– Не, не носим филми, просто отиваме за среща – лъжа го аз в очите, а чантите с кутиите ще ми скъсат ръцете.
М.М. се успокои:
– Тогава добре.
Изчакахме ги да заминат за Рига и завъртяхме филмите в московския Дом на киното. Насилието не само поражда насилие, то поражда и съпротива, солидарност. Достатъчно бе да хвърлим паролата: „Ребята, они хотят положить наши картины на полку!”[11] и кино-гилдията сякаш чу бойната тръба. На прожекциите се изсипа цялата им киноведска гвардия. Гледаха филмите, сетне се проведе обсъждане. На него се изговориха такива комплименти, такива хвалебствия, че ако не знаех за заговора, щях да си повярвам, че съм велик!
Донесохме на Писарев стенограмата. Той я прочете и рече:
– А в „Правда” нещо ще напишат ли?
Не бяхме питали.
– Никаква не сте я свършили – рече Писарев, но все пак даде „зелена улица” на филмите: да ги покажат на „Златната роза”.
В деня, в часа, когато в Спортната зала на Варна (там тогава се провеждаше фестивалът), въртяха „И дойде денят”, аз крачех из огромните празни коридори на тази арена и се мъчех да се успокоя. Нямах сили да съм вътре в залата, със зрителите. Всяка кашлица ми кънтеше като изстрел, а надигнеше ли се някой да си ходи, кръвта ми слизаше в петите. Та, крача си аз напред-назад, а насреща ми – Писарев. Засмива се широко, като ме вижда и вика отдалече:
– Рибо, ти нали знаеше руски? Ела да ми преведеш нещо!
И тика в ръката ми съветския вестник „Известия”. На последната, четвърта страница – голяма статия, озаглавена „Неделя болгарского кино в Москве”.
– Седмица на българското кино в Москва – превеждам аз.
– Рибо, рибо, не знаеш ти руски! Тука пише: „Писарев жил, Писарев живет, Писарев будет жить! („Живя, живее, ще живее”; той перифразираше поемата на Маяковски, в която тези глаголи са употребени за Ленин). Я, сега прочети тук!
Той посочи с пръст един пасаж по средата на статията. Пишеше: „И полный глубоким лиризмом фильм Дюльгерова „И грянул день”[12].
– Хайде, честито! – каза Писарев.
– Какво ми честитите? – измърморих аз, недоволен от постното споменаване на филма.
– Честита ти награда за режисура! – заяви Писарев.
Фестивалът беше още по средата си, но когато той свърши, аз наистина получих наградата „За най-добра режисура”. На Бинка дадоха „Специалната награда на журито” и наградата „За най-добра операторска работа”; Еди Захариев взе за „Преброяването на дивите зайци” Наградата на критиката и Втора награда…
Като приказваме за относителността на наградите, да речем нещо и за другия „критерий”, който непрекъснато се размахва като полицейска палка – зрителите. Нали, божем, за тях се правели филмите? Ето ви една от първите ми срещи със зрителите, пак там, на този фестивал, с този филм. Малко преди основната прожекция аз научавам, че ще показват „И дойде денят” в залата на хотел „Интернационал”, Златни пясъци. Търча. Умирам да видя и чуя първите си зрители. В залата имаше шестнайсет човека. Когато филмът свърши, бяха останали половината. Анонимен, аз се смесвам с излизащите, слухтя да чуя някой коментар. Това са хора, дошли да плажуват в скъп хотел, очевидно са издигнати. Мъжът пред мен се обръща, поглежда ме и казва поверително:
– Братче, кой ни излъга да гледаме тази глупост?
Аз веднага му влизам в тона, кимвам и отвръщам съчувствено:
– Ха, де!
Засега толкова за зрителите, да се върнем към перипетиите на филма. Уж всичко бе наред; даже ме пратиха с него в Унгария, но като се върнах от там, някой тайно ми съобщи:
– Да знаеш, че Писарев ти е накълцал филма!
– Как?
– Ами така, седнал с една монтажистка и отрязал много сцени. Осемнайсет поправки е направил!
Отивам на среща с Писарев. Той ме гледа свъсено, обяснява, че бил отишъл при другаря Живко Живков (този отговаряше за кинематографията – в Политбюро ли беше, в Държавен съвет ли…). Отишъл с планове за модернизация на Студията, а онзи още от вратата го подхванал – какво бил правел Писарев в киното, контрареволюцията от Чехословакия ли искал да повтаря?! Бяха минали пет години от чешкия опит за „социализъм с човешко лице”, но плашилото на контрареволюцията се размахваше под път и над път. В Хисаря, в почивна станция показали филма на отдъхващи си антифашисти. И онези дружно написали, че този вреден филм зовял към контрареволюция. Аз загубих борческия си плам, взех да бъбря:
– Може ли поне да видя поправките?
Писарев рече:
– Какво ще ги гледаш? Само да се ядосваш. Хубаво съм го смонтирал, меко, по-добре от теб… Но щом искаш – гледай.
Показаха ми орязания вариант в служебната заличка на „Шишман”. Бяхме неколцина, помня, че много крещях на заместниците му, които присъстваха. Хората хал хабер си нямаха, ама опраха пешкира… Единствената добра новина, която те можаха да ми съобщят, когато гневът ми поутихна, че поправките са направени в позитивните копия, в тези копия, които ще се показват по екраните . Негативът, оригиналът, не беше пипнат.
Позитивните копия бяха малко – десетина, защото филмът щеше да се показва само в студийните кина. Студийните кина бяха специализирани за така наречените „трудни” филми. В тях ходеше публика с изграден естетически вкус. Не бяха много – две в София („Витоша” и „Левски”), по един салон в големите окръжни градове…
Аз реших да протестирам. Как ли? Ами няма да отида на премиерата! И не отидох. Тя се състоя в кино „Витоша”, на 21 декември 73-та. Никой не реагира на демонстрацията ми. Мисля, че дори не я забелязаха. Единственият, който регистрира отсъствието ми, бе Едката Захариев. Обади ми се на следващия ден:
– Дюлгер, защо те нямаше вчера? Аз те чаках да се почерпим!
Еди, освен че харесваше филма, играеше в него малка роля. И за него тази роля си беше приключение, изпитание… Със закъснение разбрах, че моят протест бе от категорията „Сърдит Петко – празна му торбичка”. Бях си пренебрегнал приятелите, сътрудниците – премиерата е общ празник…
През януари 74 Писарев ме повика на среща.
– Рибо, рибо – каза ми, – сега ще се затаиш под масата, да мине малко време, пък после ще те извадим пак в тигана.
– Колко време?
– Година, две… Ще поработиш като асистент-режисьор…
Свят ми се замая. Да се връщам пак да чиракувам след два филма с награди и признание!? Прибрах се някак-си вкъщи, стоварих си мъката върху Марина; добре, че беше дъщеря ми Елица, бебе на шест месеца вече, та се вторачих в нея. Не се вясвах в Студията, нямах никакво желание да почвам като асистент, а и от там не ме търсеха; отдел „Производство” го възглавяваше един много свестен човек, Христо Иванов. Той беше земеделец – от другата „управляваща” партия. Оставяха му по-свободен периметър за действие. Човекът очевидно ме жалеше и не бързаше да ме праща в продукция. Но колко време можеше да ме прикрива?
Мина се – не мина месец и половина, Писарев пак ме вика на среща.
– Рибо, нали Боян Папазов има един сценарий за Априлското въстание? Ти харесваш ли го?
Казвам, че съм запален по сценария, че го знам още от ВГИК. „Да отвориш рана” е дипломният сценарий на Боян, обсъждали сме всичките му варианти… Писарев ме прекъсва:
– Ами хайде почвайте с Боян да готвите филма, че няма време, годишнината идва!
– Как?! Нали… асистент-режисьор?!
– Почвайте филма. От утре пускам заповед.
И ме напъжда от кабинета. Аз все пак настоявам за обяснение, макар че вече съм се ухилил глупашки.
– Абе какво ще ти обяснявам! – прави се на сърдит Писарев. – Другарят Живков много харесал филма ти!
Какво било станало? Казах вече, че във филма се снимаше една ученичка, Елена Мирчовска. С нея лесно се работеше. Тя се държа естествено, с обаяние; актьорлъкът й бе в кръвта в буквалния смисъл на думата – баща й, Васил Мирчовски бе артист. Играеше в Младежкия театър. Толкова знаех за него. Не съм и подозирал, че е от Правец, от родното село на Тодор Живков, че с Тато са били съученици…
Отива Васил в Държавния съвет при своя аркадаш да моли за квартири на артисти. От дума на дума стигат до киното. Васил пита:
– Тошо, ти гледа ли дъщеря ми?
– Къде?
– В „И дойде денят”.
– Гледах го. Нищо не разбрах.
– Тошо, чакай, да ти го обясня!
И Васил Мирчовски се заема да тълкува филма. След малко в коридорите на Държавния съвет ехти характерният смях на Първия и той вика високо:
– Ей, добре, че дойде Васката да ми обясни „И дойде денят”. Той бил хубав филм,бе!
Веднага се намерили услужливи уши да чуят и да съобщят на Писарев. Така „рибата” изплува… В тигана, както ще се разбере, когато дойде редът на „Да отвориш рана”.
Към внуците:
За да разберете алюзията за рибата и тигана, ви разказвам източна притча:
„Едната рибка казала на другата:
– Отмести се, направи ми малко място!
– Къде да мръдна? – попитала първата. – Не виждаш ли, че в един и същ тиган ни пържат?!”